Впечатления от книгата “Сто дни в Китай”

December 30, 2011 8:12 pm Published by Leave your thoughts

Сто дни в Китай на Румяна Николова и Николай Генов (“Runitravel”) е забележителен български пътепис за Поднебесната империя, въпреки че не е представен в идеалния си вид.

“Сто дни в Китай” – предна корица

Книгата се състои от увлекателна проза с приятни моменти на поезия и оставя страхотното впечатление, че си постигнал гигантско и вълнуващо пътешествие, без да напускаш спалнята си. Усещането за мащаба на Китай е пресъздадено много добре, въпреки че това е почти невъзможна задача. Ефектът е смайващ. Личният непринуден подход с новите прякори на авторите и разказа от трето лице носят усещането, че сме близки с тях и преживяваме приключенията заедно от първа ръка. И то какви приключения! Пристигане по тъмно в чуждо място, доверяване на непознати местни водачи, намиране на място за спане в последния момент и т.н. Всичко това описано с искрено и духовито чувство за хумор.

Най-важното качество на книгата е, че цялата й изчерпателност не е самоцелна, а е насочена към подобряване на разбирателството между хората. Материята е разгледана от добронамерен оптимистичен поглед към човешката природа в глобален мащаб. Радостен е стремежът на авторите да изминат десетки километри извън утъпканите пътища с кошмарен транспорт, за да се докоснат до изчезващи групи и малцинства. Така се разкрива изобретателността и красотата на редките общества, които допълват многообразието на нашия род.

Скромността и упоритостта на авторите са други запленителни качества: те избягват луксозните хотели така, както китаец избягва чужденец, и правят епична разходка от 20 000 km с минимални средства. За съжаление, книгата е далеч от нивото на добре изпипан “продукт”, независимо от отношението ви към това грубо безсърдечното определение и уважението към огромните труд, ентусиазъм и страст, посветени на проекта.

“Сто дни в Китай” – начало на глава

Читателят често попада под нападението на тягостни исторически пасажи с логическа несвързаност, като например:

Трудовете са писани след Конфуций и включват “Луню” (“Беседи и разсъждения”), “Дасюе” (“Великото учение”) на негов ученик, “Джунюн” (“Учението за златната среда”) на внука му и “Мъндзъ” (“Книга на Мъндзъ”), последовател на Конфуций, известен и като Менций, живял от 372 до 289 г. пр.Хр.

Прекалено често се изброяват подобни философски трудове в ненужни подробности. В горния пример има и логически пропуск, защото в списъка от книги със запетая е добавено и името на автора на една от тях. Купищата тежки неразбираеми книги стават още по-мъчителни, когато се съкращава описанието им и се препуска без дъх напред. Дали някой въобще ще си направи труда да проследи мисълта в този абзац с меко казано хлъзгав контекст? Все пак, книгата е прегледана от известен китайски педагог и успява, въпреки изкуствено наложената трудност, да донесе реална представа за Китай, която не бихте получили другаде.

Потокът на разказа е общо взето на добро ниво и помага за бързото прочитане на един дъх, ако пренебрегнем фактологическия товар. Прекрасни преходи от проза към поезия показват какво можеше да бъде книгата в идеалния случай:

Градът бързаше да изсъхне и изпаренията се носеха на вълни из въздуха.

Географски грешки се срещат в изречения като:

…района Пудун на левия бряг на Хуанпу…

Всъщност, кварталът се намира на изток от река Хуанпу, която тече на север до вливането си в Яндзъ и следователно става въпрос за десния й бряг, не левия. Фактическите грешки доказват, че понякога е по-добре е да спестиш подробните факти, вместо да подведеш читателя. Статуята Тян Тан Буда е висока не 24, а 34 m. Небостъргачът ICC не е 574, а 474 m – само някои забелязани грешки в океана от статистика. Той иначе е на впечатляващо високо ниво, има завидна дълбочина и е представен много ерудирано. Всеки би намерил нещо полезно, както аз разбрах че Сямън е хубав град и това затвърди намерението ми да мина оттам.

По-нататък срещаме и подвеждащи потоци на мисълта. Например, на едно място изрично се споменава остров Хонг Конг, последван от изречението

Днес територията му от 1075 кв. м. е една от най-гъстонаселените на Земята със своите 7 милиона жители.

Данните всъщност важат за целия регион, а не само за централния остров, който има реално население 1.3 милиона.

Използват се чуждици, за които не знаех, че вече са приети като част от българския език. Разбира се, това е книга за широкия свят и трябва да имаме малко повече езикова толерантност, но все пак вижте често срещаните примери: “Меандираща река” очевидно идва от английската дума “meandering” която значи точно “криволичеща”. “Импозантен дворец” би трябвало да означава “натрапчив” или “внушителен”. “Необикновен фолклор” звучи като дразнещ ефект от местното издание на National Geographic и има смисъл само от английска гледна точка като “extraordinary” или съответно “изключителен”. Нямам представа какво е “обикновен фолклор”, особено в контекста на колоритните етноси, участващи в разказа.

“Сто дни в Китай” - детайл от снимка

Белите фотографски страници съдържат прекалено малки и тъмни снимки, някои мащабирани с moiré, което не представя в най-добра светлина чудесната фотографска работа на авторите. В текстовата част, всяка глава включва само по една снимка голяма колкото пощенска картичка, в невзрачно черно-бяло. Има няколко страхотни портрета, които съм виждал отпечатани на голям формат, а тук стоят убито без цвят и в малък размер.

Сто дни в Китай обхваща много обширно пътуване, но съдържа само една малка карта на маршрута, откъдето не се виждат подробности за посетените места. В текста често са описани преходи, които остават неясни за читателя и имат остра нужда от местна карта или някакъв вид ориентиране. В Южен Китай например се разказва за граничен район между Миянмар, Лаос, Тайланд и Виетнам, включително пътуване по река Меконг, но не е е ясно кое къде е и се губи нишката.

Понякога се правят опити за описване на китайски йероглифи с български думи, но се разчита прекалено много на въображението на читателя. Простото отпечатване на въпросния йероглиф би помогнало много за достоверността на разказа, ето така:

Книгата би била по-приятелски настроена към читателя в един по-различен разчупен вид, например статистическите пасажи да са отделени в карета. Така се прави отдавна във вездесъщите книги на Lonely Planet. В сегашния си вид Сто дни в Китай е прекалено консервативна и плашеща. Корицата можеше да е много по-привлекателна, но какво друго може да се очаква от издателство, което краде корици (лицето на Писма до Клаудия е взаимствано от ливанския филм Карамел).

Богатството от информация за безброй аспекти от китайския живот е впечатляващо. Говори се за чай, кухня, суеверия, мироглед, навици при пътуване, различни реакции към фотографията, нощни автобуси, празници и какво ли още не. Въпреки объркващата история, която ще затрудни и разбирачите, в книгата са вплетени добре някои ключови факти от китайската история, неизвестни на широката публика. Това са специфични събития, минаващи от старинните царства през първия император-обединител до дългите векове владичество на “чуждите” монголска (Юан) и манджурска (Цин) династии.

Прекалено много ефирни митични божества и владетели вилнеят в Сто дни в Китай, а същевременно не се споменава съвременният бог на (поп) културата, Анди Лау. Този риск от вълна от юношески бунтове сериозно подкопава мирните намерения на иначе доволно открехнатите автори. Трудно е да се повярва, че съвременният китаец се вълнува от преобладаващите в книгата хилядолетни философи и императори, вместо от по-належащи въпроси от съвременността.

Книгата сияе в моментите, когато ни запознава с всекидневен Китай, представен от серия пълнокръвни образи на обикновени хора, за които нерядко имаме чувство че стоят точно пред нас. Те са истинското лице на източната страна, което остава завинаги с нас дълго след прочита на Сто дни в Китай.

Categorised in:

This post was written by rado

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *