16 ноември 2007, петък – Камбоджа/Тайланд
Тази сутрин станахме рано със съзнанието, че това е първият ден от завръщането ни. Бяхме стигнали крайната точка: както географски, така и на търпението. Вече се насочвахме по заобиколен път към дома, което ни даде нова доза бодрост.
Слязохме пред хотелчето с багажите и започнахме да се оглеждаме за маршрутката. Чакането продължи доста и имахме възможността да наблюдаваме събуждането на града и навлизането на жителите му в дневния ритъм. Видяхме на практика как се зарежда мотоциклет с бензин от пластмасова бутилка от Sprite литър и половина. Хора наоколо си стягаха сергиите и всичко се приготвяше за нов ден и посрещане на нови туристи.
По едно време наистина се появи маршрутка и ние тръгнахме с нея, но веднага спряхме пред съседния хотел, където доста време чакахме други туристи. Очевидно бусчето имаше списък от хотели, откъдето трябва да вземе пътници. След това се озовахме на една кална автогара, където разбрахме, че не трябва да слизаме, а още да чакаме. Следващата ни странна спирка беше в центъра на града, пред офиса на транспортната фирма. Тук се качихме на истинския автобус, който трябваше да ни закара до границата с Тайланд, където да сменим транспорта до Банкок.
Това возило беше със сигурност най-мизерният автобус, който съм виждал. Освен скърцащи мръсни седалки, тук вече има и паяжини по дръжките. Беше и тясно, но нали това е шансът ни да се завърнем, преживяхме го стоически. За разлика от някои по-разглезени западни туристи, като един италианец, който вдигаше пара и се бунтуваше. Но това е погрешен подход в Югоизточна Азия и каузата му беше безсмислена и обречена.
Започнахме напускането или бягството от Камбоджа към 8-9 часа, 2-3 часа след уречения час. Изнизвайки се от Сиам Реп, хвърлях последни погледи към окаяните кхмери и още по-окаяната им държава и се чудех дали ги очаква нещо по-добро в бъдеще. Крайно невероятно с текущото правителство и нагласа. Дали единственият им шанс е да преминат от страната на McDonald’s? Положителното беше, че за първи път виждах държава, която е по-зле от България и това носеше особен вид гордост.
В тесния автобус освен шофьора имаше и още един негов колега, който ни говореше сладко-сладко и успя да ни увери, че ще се справим успешно с пътя до Банкок. Спътниците ни бяха най-различни видове западни туристи. Зад нас стоеше възрастен немец, който не спираше да говори на младата японка, паднала се до него. Другите бяха все изпаднали пътешественици, дръзнали да преминат през Камбоджа по суша.
Друсането по пътя беше основната атракция, но скоро беше застигната от няколко други. Първо трябваше да зареждаме гориво и спряхме на бензиностанция с “магазин”, който представляваше пръснати манджи и питиета на една дървена маса. От другата страна на пътя имаше отбивка за някакъв храм и оттам дойдоха едни деца, които станаха атракция за туристите и фокусна точка за техните фотоапарати.
По-интересното събитие беше, че спукахме гума. Случи се докато пътят минаваше през едно от селата с барачките, плувнали в кална вода. Рейсът намали, спря и PR-ът на фирмата се обърна към нас, споделяйки спокойно, че сме пукнали гума, но няма нищо страшно, ще я сменят и след половин час ще даваме газ към Пойпет. Чудно. Слизаме всички, разтъпкваме се и се дивим на съдбата си. Не може да се отрече, че беше интересно да си заточен по средата на нищото. Оставаше ни само силно да вярваме в експертизата на нашите водачи. Бяхме спрели точно до една от бараките с партийна табела отпред и се изредихме всички да се снимаме под знака на Партията. След това групата от 20-ина човека се забавляваше да наблюдава как шефчетата сменяха гумата. Бяха учудващо добри, явно често им се случва. По този “път”, нищо чудно. По-нататък спряхме в някакъв навес, тоест авто-сервиз, да вземем здрава резервна гума и незнайно защо това отне още 20-30 минути.
Тъй като уж нямало да спираме чак до Банкок (лъжа), малко преди границата паркирахме в едно гнусно крайпътно заведение. То представляваше доста голям открит ресторант с навес, мръсни маси и столове, и тоалетна с кратунки за подливане на вода от корито. От менюто с манджите не посмях да си взема нищо повече от кола. След като разпуснахме и някои от нас хапнаха, стана време да се мятаме отново в любимия ни автобус, непобедимият метален звяр на Индокитай. Хубаво, но минаха 10 минути и все не тръгвахме. Някой липсваше. Доста се чудеха кой е той и накрая гениите отидоха до ресторанта и довлякоха липсващия пътник: японката, която стоеше зад нас. Тя ни бавела, защото “пиела кафе” и се хилеше невинно докато се обясняваше. Попълнили състава, ние се втурнахме отново напред, тоест за нас двамата назад.
В “чаровния” Пойпет минахме границата в обратна посока пеша, а някакви длъжностни лица ни гледаха значките от автобуса и ни насочиха накъде да продължим. Трябвало да сменим автобуса с “онзи синия ей там”. Добре, щом трябва. На автогара с магазини и бензиностанция вече не се чувствахме извън цивилизацията. Засега Камбоджа не ни липсваше. Събрахме се пред нещо като туристическо бюро, чиито служители убедително ни казаха, че трябва да чакаме. Ние бяхме търпеливи, но някои по-западни туристи не си сдържаха нервите и се караха доста люто с тайландците, защото щели да изпуснат прикачване на самолет в Банкок или нещо подобно. Вече трябва да знаете, че това е голяма грешка, все едно да се караш със съдията на футболен мач. Местните се опитваха да отклонят европейския гняв отначало с усмивки, после с пренебрежително махане с ръка. Ние бяхме свежарки и не се сдухахме от едночасовото чакане и накрая наистина се появи автобус за нас. Лъскав, модерен, тайландски, с климатик!
До Банкок дремех почти през цялото време, с изключение на една спирка на бензиностанция, откъдето си взех ориз за 30 бата с 1 американски долар, защото лелката прояви разбиране и прие американската валута. Това беше най-близкото нещо до храната на типичния тайландец: обикновен ориз, разбира се леко подсладен, с нещо като зелен боб в него.
По тъмно започнахме да влизаме в Банкок и вече за кой ли път влизаме нощем в голям град. Казвам започнахме, защото това е един доста дълъг преход, както първия път когато дойдохме от летището, само че този път минахме през още по-външни квартали и предградия.
Накрая, за наша приятна изненада, автобусът ни стовари точно вкъщи, на Као Сан! Върнахме се в “нашия” си хостел, Шамбара, посрещнаха ни нашите хора като добри приятели, и ни дадоха студена вода и същата стая като преди. Беше след 10 часа вечерта и толкова бяхме разбити от цял ден път, че вечерта мина безпаметно и бързо заспахме в белите чаршафи под монотонното бучене на климатика.