21 ноември 2007, сряда – Лондон
Кацнахме на Острова точно в 6 часа сутринта. Забранено е през нощта да се приземяват самолети, за да не тревожат благородното английско население. Това го обясни пилотът и каза, че трябва да кръжим няколко минути, докато стане 6. Докато успеем да си помислим дали ще имаме гориво за кръженето, времето дойде, самолетът се насочи към пистата и записахме в историята още едно меко междуконтинентално кацане. В Гетуик на пристигане минахме през едно от онези локални влакчета, които возят пътниците от терминал до терминал. Още на летището в тоалетната се преоблякох в зимни дрехи, защото идваме в съвсем различен климат, “нормален” късен ноември. Хванахме влака, който идва от юг, минава през Гетуик и стига в центъра на Лондон.
В почтената английска столица целта ни беше хостела St. Christopher’s Inn, който изглеждаше много по-аристократично от останалите досега. Намира се на Borough High Street на 10 минути пеша на юг от реката в центъра. Свършихме малко работа, наспахме се в хостела, ходихме в лондонска кръчма и увехнахме рано-рано вечерта заради часовата разлика.
На другата сутрин започнахме да се мотаем и да свикваме наново със Стария свят. Вечерта излетяхме към дома в неизвестност дали ще можем да кацнем в София поради мъглата. Хората около нас, вече българи, започнаха да се паникьосват. На една леля й се обадиха да й кажат, че София е негостоприемна за самолети, друга жена разказа как миналата година по същото време са кацали чак във Варна. Имаше голяма вероятност да кацнем в Пловдив, Варна или Бургас, като последният вариант беше идеален за Николай. Полетът не го усетихме как мина, защото гледахме един от филмите, закупени от Хонг Конг, последното заглавие на Вернер Херцог “Rescue Dawn”, за военнопленически лагер във Виетнам по време на войната.
...качихме се на лондонското око и правихме още куп интересни неща през двата последни дена, но от тях най-ярко си спомням едно нещо: моментът, когато чакахме влака от летище Гетуик за центъра в 7 часа сутринта. Заради свежестта на утрото и тълпата бачкатори около нас, усещането е като събуждане от сън и че сме сънували цялото това безгрижно бродене из Азия. Сякаш тя е само в съня, а реалността наоколо е недоспали, разрошени хора от Брайтън, отиващи на работа в Ситито. Събуди се, поеми дълбоко въздух и се приготви за влизане в редиците на ежедневието. Колкото и да съм изчерпателен, остават още много забравени подробности и още повече, належащи въпроси. Като например: как е в Корея и Япония?
Kрай • 末端
София • юли 2008 г.