7 ноември 2007, сряда – Хонг Конг
Музеят на изкуството е основан под името City Hall Museum and Art Gallery от Градския съвет през 1962 г. През 1991 г. е преместен на сегашното му място, бул. Салисбъри №10. Всичко това се стопанисва от Leisure & Cultural Services Department (отдел за развлечения и култура) - култова културна институция, грижеща се за всички социални благини и е много, много активна. Хората трябва да са безгрижни и доволни, за да се върти финансовата машина на ХК, централна част от световната търговска система.
В Хонг Конг в момента на посещението ни се снимаше актуалният филм за Батман (“Черният рицар”) и това събитие редовно е по новините. Гледахме прес-конференция със звездите и дебати дали да им пуснат светлините на сградите цяла нощ или не. Кара ни да се чувстваме, че сме част от важно културно събитие. ХК има няколко музея, два от които при Културния център на Хонг Конг долу на брега на Чим Ша Чой и малко по- на северозапад по бул. Чатъм (Chatham Road). Тъй като спирката на метрото е на 5 минути от Културния център, първо посетихме тамошните музеи. В сряда те са безплатни и може би затова единствено тогава засякохме други българи?
В Музея на изкуството имаше гостуваща изложба на Британския музей с онези египетски мумии, голямата гордост на плячкосващите англичани. Точното име на изложбата беше “Съкровища на световните култури”. Тя бе платена и пренебрегната от нас. Ние се наредихме чинно заедно с учениците и завихме наляво от централния вход, към обикновената изложба, която постоянно си седи в музея. Вътре имаше средно количество хора, дори за местните стандарти си беше почти празно, в сравнение с моловете. Климатикът в музеите е на макс и задължително трябва да се наметнеш с някакво яке. Много приятно беше да станем свидетели на искрения ентусиазъм на малките ученици в залата за калиграфия. Там един дядо седи на масата и рисува символи, а малките са го наобиколили и все питат ли, питат. Човек би си помислил, че тук хората са се продали на запада и т.н., обаче картинки като тази оставят съвсем друго впечатление.
Много интересно ми беше в залата с класическите китайски рисунки, тези които са предимно вертикални. За първи път разбрах какво представляват в исторически и артистичен контекст, тъй като надписите на стената обясняват съвсем простичко и ясно кой елемент откъде е дошъл и затова картините там се възприемат по друг начин. Например, едното от стиловите течения използва диагонална композиция и точно затова виждаме различни обекти от двете страни на мислената диагонална линия. Ако отдолу вдясно има планини, горе вляво има небе и т.н.
Сред скулптурите най-често срещан е един типичен закръглен чичко от китайската митология. Явно много му се радват. Естествено, има и много изящни порцеланови произведения. На приземния етаж на музея са направили доста голям магазин със сувенири и има купища уникални неща, от клечки за ядене до фото албуми. Може да прекараш тук цял ден в избиране на подаръци.
След това музейно заведение прескочихме в съседния Космически музей, изграден във формата на купол.
Идеята за планетариум е била предложена през 1961 г. от Градския съвет на Хонг Конг, а десет години по-късно е била назначена работна група, която да изучава чуждия опит в тази "сфера". Изследването е било с цел да се поставят основите на бъдещ Космически музей на Хонг Конг. Евентуално правителството решило да построи музея в Чим Ша Чой и през 1974 г. е бил подписан договор с Carl Zeiss Company за закупуване на планетариум и друга екипировка на цена 3 млн. HK$. Строителството е започнало през 1977 г. и планетариумът отваря врати през 1980 г.
Малко трудно беше да се разбере точно къде му е входа, защото имаше няколко еднакви малки, обикновени врати. Обаче все пак намерихме тази, която води към необятното пространство на космоса, така както го е виждал и се е стремял към него човека. Космическият музей вътре е тъмен и се ориентираш като следваш поредицата от изложби. С многото си образователни игри това място е рай за децата и ние не можахме да се вредим от малките разбойници. В симулацията на лунна разходка, където увисваш на едни пружини, за да се симулира по-слабата гравитация, трябваше да се чака половин час за да мине цялата опашка. Този половин час е написан в началото на опашката; дотолкова са прецизни към всякакви подробности. По-нататък в музея може да се влиза в кабината на космически кораб, да гледаш въртенето на планетите и да наблюдаваш всякакви физични-космични явления в инсталациите. Те бяха доста ретро в стил 80-те, което е забавно в този град на бъдещето, чакащ ни отвън. На един телевизор може да се играе игра, в която си създаваш извънземно и виждаш дали ще оцелее в определен вид планета със съответната атмосфера. Щуротии.
Когато ни омръзна хвърченето из Космоса, излязохме навън и тръгнахме на малка разходка към следващата група музеи. По пътя се минава по булевард с много зеленина, а самият двор на музеите е доста широк.
Първо влязохме в музея на науката (香港科学馆). Той е на няколко етажа и е пълен с всякакви инсталации, демонстриращи физични закони: електричество, комуникации и какво ли не. Лобито е едно голямо пространство с релси над главите на хората, извиващи се във всякакви посоки и поддържащи големи метални топчета, търкалящи се нагоре-надолу. Вътре е поместен цял самолет, умален плаващ кораб, скелет на динозавър, всичките екстри. Тук вече стана прекалено детска обстановка и изскочихме обратно навън.
Историческият музей на ХК е доста подробен. Там има дълги тунели, украсени според различните (пра)исторически епохи. Казват ни каква скала имало едно време на мястото на ХК, какъв живот се зараждал и въобще всичко. Бяха се постарали много и в залата с първобитните хора. Там има изкуствен плаж със статуи на древни рибари, а наоколо е озвучено с плискането на морето и гълчането на чайките. Съответно в тунела от джунглата пееха птички. Имаше 1:1 модели на типичните им рибарски корабчета, т.нар. “джонки” и ние се качихме на тях да ги разгледаме. Вътре хората са си живеели постоянно и като слезеш по трапа влизаш в апартамента им. Като сегашните луксозни яхти, само че тогава са разчитали на подобни квартири за оцеляване. Видяхме и миниатюрни модели на скромните им сухоземни къщи. По-новите времена са представени от модел на Оградения град Каулюн, последното укрепление, недокоснато от англичаните в ерата на колониите.
Направили са специална изложба на писанията на един английски джентълмен - Уилям Чатъм, който е документирал подробно тогавашния Хонг Конг. Има оригиналните ръкописи и рисунки на Централния остров от 18 или 19 век, където мистериозно липсват небостъргачите.
Вече започна да се стъмва и трябва да е ясно на всеки, че цял ден по музеи може да стане тежко и ние усетихме, че трябва да движим нанякъде, където носят ядене и наливат бира. Планът беше да намерим един много специален ресторант в източния район на Централния остров, район, който се назовава Уан Чай или Коузуей Бей (Causeway Bay).
Causeway Bay / East Point (銅鑼灣道 • Залив Коузуей / Източната точка) е силно застроен район от Хонг Конг, намиращ се на северния бряг на остров Хонг Конг и покриващ части от Уан Чай и Източните квартали. Наемът за търговски площи в Коузуей Бей е един от най-високите на света и е сравним с тези на ул. Слоуни в Лондон и на Пето авеню в Ню Йорк. Преди градското строителство и мащабното изкуствено разширение на земята, Коузуей Бей е бил един много тинест залив. Там в ранните етапи на строителство е била построена издигната пътека, която представлява сегашния бул. Коузуей. През 50-години на 20 век бреговата ивица е била избутана още навън в морето.
За да стигнем дотам, се качихме на ферибота и слязохме на ifc. Там последва доста голям преход от 3 километра по алеята край морето (с чисти, здрави и подредени плочки!), чак до Times Square. Там са затворили малък залив, представляващ Заслон от тайфуни. Тайфуните са сериозен проблем тук в съответния сезон и заради тях понякога се стига до спиране на всички дейности. Но не и по наше време. Минахме и покрай голямо пространство, използвано за кацане на хеликоптери. По пътя срещнахме трудност, защото като новобранци минавахме по различни места, където не е предвидено да се минава. Трябваше да пресичаме автомобилните шосета, да заобикаляме, да използваме въображението си и любимия ни номер: да следваме един костюмар с куфарче. Човекът знае кое как и докато беше в нашата посока нямахме грижи. Когато стигнахме до тунела под морето, водещ към Каулюн (точно до защитата от тайфуни), знаехме, че трябва да спрем курса си на запад и да тръгнем на юг. Магистралата, която влиза в тунела под морето, я пресякохме след доста чудене, през един сервизен тунел за съседния хотел Excelsior от другата страна, откъдето минават тръби за снабдяване с морска вода. Странно е точно тук пешеходците да се принуждават да минават през такива промишлени места.
Вече бяхме много близо до ресторанта. Това го знаехме, но не знаехме точно къде е той. Минахме през една уличка, цялата пълна с магазини за домашни любимци, където стоката щъкаше по витрините с целия си чар. Последва един пазар (Женския пазар) и след едно-две кръгчета намерихме правилната улица - Лан Фон и супер-скромната малка врата на ресторанта, който е толкова важен за този български турист. Тук е сниман филма “В настроение на любов”, който ме запали по Азия и сега дойде момента на влизането ми в кадър, защото тук са снимани едни от най-отличителните сцени от филма. Място, което е запазено точно както е изглеждало през 60-те години. Може би затова е символ на романтичната идея на режисьора Уон Кар-Уай за изтичането на времето през пръстите ни.
Уон Кар-Уай (王家卫) е роден в Шанхай, но на петгодишна възраст се е преместил в Хонг Конг заедно с родителите си. Идвайки от Континента и говорещ само мандарин, той е имал труден период на свикване с кантонско-говорящия Хонг Конг и е прекарвал часове в киносалоните заедно с майка си. След завършване на Политехническия колеж на Хонг Конг със специалност графичен дизайн през 1980 г., той се включил в курс на телевизията на ХК и станал телевизионен сценарист на пълно работно време. Актуалният носталгично-артистичен стил на Уон се е оформил по време на чиракуването при Алан Танг, който инвестирал в първия режисьорски проект на Уон, филма "As Tears Go By" (Докато сълзите капят, 1988). Кариерата на Уон стартирала истински след филма "Days of Being Wild" (Диви дни, 1990), въпреки че тогава бил на загуба.
За мен, влизането в Goldfinch Restaurant беше като влизане в сън. Мигаш, разтъркваш очи и се убеждаваш, че обстановката е истинска. И как е реалността? По-тясно е отколкото очаквах, заведението е много скромно. Но тъмночервените кожени облегалки, масите, тапетите по стените и притъмненото стенно осветление са абсолютно същите като на кино. Единствената разлика от филма беше, че на стените има плакати от него, защото явно е голям магнит за туристите. Не чак толкова голям, защото се учудиха искрено и много се зарадваха като разбраха целта на посещението ни. Не им беше писнало от досадни филмови фенове, а напротив.
След като що-годе си наместихме големите европейски крака под малката масичка, дойде сервитьора с менюто и репликата:
– Пробвайте пържолата ни, много е известна.
– Да, знам - казах аз.
– Така ли? Откъде?
– Ами оттам - кимам към плаката от филма на стената.
Аха, всичко му стана ясно и човекът се усмихна широко. Поръчахме си, а той се заяде за зелевата супа. Много добре вървяла като предястие на пържолите. Те бяха към 90 HK$ и ние казахме не, мерси. При това упоритият дявол отива да говори с управителя и тържествено заявява, че ще ни донесат по една супа и не трябва да плащаме, защото сме дошли чак от България. Няколко пъти повтори “Free of charge”, няма да плащаме, ама наистина. И ние взехме, че се съгласихме. Няма да се караме сега. Колкото ми хареса гледката на ресторанта, още повече ми хареса вкуса му. Телешката пържола беше едно от най-вкусните ястия, които съм опитвал! Невероятно крехка и много, много вкусна. Със сигурност влиза в списъка на задължителните неща при посещение в Хонг Конг.
На връщане хванахме метрото от местния Times Square, може би най-бляскавото място в града. То представлява една голяма сграда (мол) с часовник и надпис Times Square на нея, едно малко площадче и големи шарени реклами по съседните сгради.
Между другото, не видяхме нито една платена тоалетна в ХК и всичките бяха безупречно чисти. И пак между другото, тук актьорът и певец Анди Лау е бог. Няма друго обяснение на постоянното му присъствие в реклами навсякъде. Всички тунели на метрото, спирки на автобуси и каквото се сетиш, принадлежат на Анди Лау.