17 ноември 2007, събота – Тайланд/Хонг Конг
Може и да сме уморени от пътуването, но до дома остават още доста дни и километри. Днес от омайния, но причудлив Банкок, трябва да се върнем в Хонг Конг, откъдето няколко дена по-късно ще летим за Лондон и оттам за София. А оттам половината от групата от двама ще продължи към Бургас.
Полетът BKK-HKG е по обяд и имахме време да се наспим доволно. Сутринта, докато се изнасяхме на рецепцията, си разменихме обичайните любезности и на изпроводяк скакалецът-домакин ни каза “Хайде чао... и ще се видим догодина!” Хаа, така ли, учудихме се ние, добре ни нареди. Не ни беше до планове за завръщане и доста ни изненада с тази реплика, но изненадата веднага премина в усмивка. Защо пък не. Ние сме замаяни и уморени от Тайланд и точно в онзи момент не ми се мислеше за връщане. Сега обаче бих се върнал без да се замисля. Въпреки многото трудности, впечатлението ми е, че Тайланд е велика държава. Май никога не е била превземана от чужди сили и самобитността им е 100 процентова. Или 99 процента, защото имат Burger King. Народът на Тайланд храни безкрайна и искрена любов към краля, който чукна осемдесетака съвсем скоро, един месец след нашето посещение. От тези 80 години, над 60 е прекарал на трона и това е най-дълго властващия монарх в историята. Наборът Фидел Кастро пасти да яде. А най-любимото ми качество на тайландците е, че музиката е в кръвта им. Въобще, респект за слабичките засмяни тарикати.
Хванахме автобус от скъпите, с високи облегалки, до Паметника на победата, където се изсипахме по начало в Банкок седмица по-рано. Сега бяхме притеснени да не изпуснем спирката и разпитвахме в автобуса. Кондукторката не можа да стопли на нашия английски и добре че един ученик се отзова и обеща, че ще ни обади като стигнем паметника. Важно е, защото гоним самолет. А автобусът беше със спуснати плътни пердета и не можехме да се ориентираме визуално. Младежът се оказа точен и в правилния момент ни дръпна да слизаме на точната спирка. Обиколихме малко кръговото шосе на Победата и си търсехме спирката на автобус номер 551, но вместо това нас ни намериха едни хора с маршрутка за летището и оферта за 40 бата - вместо 35 за градския транспорт. Което си е добра оферта. След малко чакане да се напълни маршрутката тръгнахме на последното си пътуване из Града на ангелите в посока на изток, към Сууанапуум. Пътуването с автомобил по издигнатите градски магистрали е страхотно за туризма. Вижда се всичко от града, от бараките до лъскавите небостъргачи. Разнообразието, типичните изгорени от слънцето цветове и екзотиката се простират докъдето ти стига поглед във всички посоки.
Пристигайки на аерогарата по светло, видяхме колко е грандоманско това нещо, най-новото летище на света. Открито е едва през 2006 година след десетилетия планиране и забавяне и сега има амбиция да влезе в топ 10 на летищата до няколко години. Не ми хареса излъчването му обаче. Много е брутално и сиво в реалността, не като на цифрово обработените шарени снимки.
Насочихме се към гишето да си регистрираме багажи, да си вземем бордни карти и да си ходим оттук. Но този устрем ни доведе до няколко дребни приключения. При регистрацията за бордни карти шефчето се направи на интересен и ни разпитваше къде ще ходим, колко ще стоим, кога ще се прибираме в родината и такива щуротии. Беше дразнещо, защото следващите две държави от пътуването - Хонг Конг и Обединеното кралство - не искат визи от български граждани и си е наша работа къде ще се мотаем, стига да не стоим повече от разрешените 60 или 30 дена. Мижитурката дори ни поиска план за пътуването, т.нар. “itinerary”. Добре, че сме подготвени за всичко и му извадих веднага разпечатка на календара, организиран ясно по дни и държави.
Следващата ни стъпка беше паспортния контрол и митницата, където безуспешно се опитах да свърша малко финансова работа. Идеята беше да си върна данъка от една джаджа, купена от Тайланд. Само че на гишетата на митницата нямаше жива душа. Висяхме десетина минути с оптимистичната идея, че някой ще ни обърне внимание. Все пак това е митница, сериозна институция. Но не, беше напълно изоставена. Накрая спряхме една дама с костюм и значка за длъжностно лице и й обясних каузата ми. “А жълт формуляр имаш ли”? Ъ, какъв жълт формуляр? Оказа се, че данък се връща само ако в магазина са ти издали жълт формуляр. Само и единствено при това условие. Посъветваха ни да се върнем в магазина да ни изготвят такъв, което беше повече от изключено. Резултатът е един българин с една далавера по-малко и много ценен опит и знание за бъдещето.
Намерихме си чакалнята за портала (“gate”) към нашия полет и открихме, че остава още около час до заминаването. А бяхме затворени вече и нямаше връщане назад. Посетихме пейките, тоалетните, зяпахме през стъклената стена навън и все още оставаше доста време.
Най-интересното нещо в района бяха два информационни терминала. Това са колонки човешки ръст със седалка, метална клавиатура и екран, където има всякаква информация за летището и околния транспорт, както и платен достъп до Интернет. Изсипахме си останалите дребни монети, но получихме прекалено малко минути достъп. Поради скука и вградено любопитство, благодарение на блестяща работа в екип, успяхме да хакнем колонките и да прескочим системата за плащане. Много е елементарно и ето как става. Натискаш Ctrl+Shift+Escape, появява се прозореца със задачите, от него стартираш програмата Explorer.exe и си в незащитена операционна система. Отваряш си Windows Explorer прозорец, пишеш си адреса на желания сайт и си онлайн. И така спокойно си писахме пощи и убихме още от бавно течащото време. Но и това бързо доскуча.
Върнахме се на пейките, където беше се напълнило с народ и дойдоха няколко служителки на летището, които избираха случайно пътници и им предлагаха да попълнят анкета с впечатленията си от Сууанапуум. Това изглеждаше пък още по-досадно, но по едно време видяхме, че след попълване на анкетата им подаряват писалки и по една шапка. А-ха! Това ново развитие ни даде нов интерес към попълването на анкети и вече нямахме против да ни изберат и на челата ни беше изписано “искаме анкета”. Анкетите бяха неочаквано подробни и включваха въпроси за впечатленията ни от всякакви аспекти от обслужването по летището. Радвахме се като малки деца на сините шапки, въпреки че не стават на нито един от нас двамата.
През прозореца на летището на външната стена на ръкава имаше огромен плакат на Краля и той беше последното нещо, което видяхме от славното кралство Тайланд. А неговите поданици само това виждат по цял ден навсякъде.
Ето ни пак на борда на SriLankan Airlines по маршрута BKK-HKG, където нищо особено не се случи. Малко преди пристигането в ХК един азиатец питаше друг на английски как да се качи на влака до Шънджън. Елементарно: слизаш на Чим Ша Чой, вървиш 10 минути на изток и стигаш до гарата на влака за провинция Кантон (KCR - Kowloon-Canton Railway). Но човекът беше прекалено далеч, за да получи съвет от българите и само можем да се надяваме, че се е оправил.
До нашия си хостел Ах Шан в Монкок стигахме вече като ветерани, сякаш се прибираме у дома. Още преди заминаването за Тайланд бяхме си променили плановете за преспиването като се върнем в ХК, но не можехме да правим резервация устно и трябваше да ползваме компютъра в рецепцията, за да си направим резервации онлайн. Странно, но е свършило работа и резервациите си бяха в сила.