11 ноември 2007, неделя – Банкок
“Опасностите на Банкок”, знаменитият криминален филм на братята Панг, отекваше в мислите ми, докато се събуждах тази сутрин.
Банкок може да е горещ, но устремът и жизнеността на града са като свеж полъх. Само вижте движението по пътищата. Булевардите са широки и може да видиш всякакъв вид возила върху тях... освен велосипеди. И целият този безкраен поток е засилен да отива нанякъде. Освен на светофарите, когато зеленото светва след 180 секунди (!) и пътниците в автобусите излизат за малко да се разтъпчат. Но засега в тази неделя ще се движим пеша.
Слязохме долу в градината-ресторант на хостела, а там нямаше никой дори и от персонала и трябваше да влизаме вътре, за да си поръчваме печените филийки, а това включва събуване и обуване. В градината има една маса, отрупана с чай, кафе и сладко. Оттук си вземаме каквото ни харесва и закусваме на спокойствие на малка дървена масичка под свежа зеленина. Атмосферата в градината е невероятно релаксираща. И така трябва, защото излезеш ли навън по улиците на Банкок, започва щурото приключение.
Видяхме Као Сан през деня и улицата изглеждаше много нетипично, тъй като няма чак толкова много хора. Излязохме от отсрещния западен край на улицата и зацепихме на юг, защото от картата знаехме, че там е Големият дворец (Grand Palace • พระบรมมหาราชวัง), туристическа атракция номер едно на Града на ангелите.
Големият булевард, успореден на Као Сан, е доста широк и се казва... хмм... пак дълго и сложно тайландско име, започващо с "Раджа" - и ние така го запомнихме. Много е дълъг и продължава доста на изток, а на запад свършва близо до нас, при срещата с реката. Всъщност ние така и не отидохме на запад от реката и си стояхме в централната част (Као Сан) и прилежащата нова половина Сукуумвит (สุขุมวิท). Запомнихме едно кръстовище със статуи на слонове с идеята да се ориентираме после по него и се спуснахме на юг. Това е доста обширна част от Банкок и за двореца се минава покрай правоъгълен парк, който изглежда се ползва за концерти. Срещу него има представителна административна сграда.
Тук се случи досадната ми излагация, когато се вързах на една предвидима схема за измама на туристи. По тротоара има адски много гълъби и местните хора ги хранят с царевица. При приближаване на наивен турист те го заобикалят и му ръчкат в ръцете торбички с царевица, за да храни пилетата, неволните съучастници. Чужденецът не може да повярва на добрината и има защо - това е измама. След като му дават колкото може повече торбички, местните започват да искат пари за зърното. Тези бяха много агресивни и се мръщеха, което е абсурдно за тайландец. Все пак им дадох само част от исканата сума, 120 бата, нещо като 5 лева. Това беше безценен практически урок: не вземай нищо от тях, колкото и да са настоятелни и колкото и безобидно да изглеждат. Когато е физически трудно да се измъкнеш, използвай въображение и винаги запазвай самообладание. Едва ли иска казване, че подобно зарибяване не ни се повтори, дори и по-нататък, пред будещите искрено съжаление камбоджански деца.
След този отрезвителен епизод продължихме към Двореца, а капаните за туристи тепърва започваха да щракват. На самата улица покрай оградата на палата е пълно с викачи, които ти предлагат да те возят донякъде или да те заведат до входа на комплекса. Някои са били искрени, но тогава искахме и да знаем. Забавно ни стана, когато пазачите на портала благо ни обясняваха, че наистина само работят тук и нищо не искат да ни продават.
Големият дворец (พระบรมมหาราชวัง • Пра Бором Маа Раджа Уанг) е комплекс от сгради, който е служил за официална резиденция на краля на Тайланд от 18 до средата на 20 век. След смъртта на крал Ананда Махидол в Големия дворец, крал Буумибол преместил официалната кралска резиденция в двореца Читралада. Дворцовият комплекс се намира на източния бряг на река Чао Прая. Подстъпите към него са защитени от отбранителна стена, която огражда площ от над 200 000 м². До стената има и канал, който също е с отбранителна цел и образува остров, наричан Ратанакосин.
Гранд-дворецът е ограден от бяла ограда с дължина 2 километра и в момента на нашето посещение я боядисваха, защото имаше доста олющени петна. Както при всяко ултра-туристическо място, на входа цареше суматоха. В случая тя се дължеше на задължителното правило да не се влиза вътре с къси панталони. Краката трябва да са покрити, задължително. Имайки предвид климата, разбираемо е стъписването на туристите. Но проблемът е решен генерално: тук дават панталони под наем. Оставя се или депозит от 100 бата, или паспорт и влизаш да си избираш порядъчни одежди. Аз бях с 3/4 панталони и минах между капките, но Николай се сдоби временно с дълъг панталон. След съблекалнята се минава през друг портал, където следва нареждане на опашка за билет и влизане в същинския комплекс от дворци.
А те са добре познатите изящни островърхи сгради. Някои от тях са покрити със златна мозайка и статуи на един типичен тайландски дявол от местната митология. Много обичат лъскавите украшения на статуи и сгради и изработката наистина е изумителна.
Туристите общо взето бяха или азиатци или руснаци. Ние се присламчихме за малко към една руска група, за да вденем малко от историята. Имаха водач тайландец, говорещ на руски и беше забавно да му се слуша произношението. А митологията на Тайланд е обичайната история за крале, битки и строене на чудеса, плюс две изпъкващи подробности: армията от човеко-маймуни и силно еротичните истории. Ще кажа само, че тези две неща понякога вървят заедно (!) и повече няма да коментирам пословичната им разкрепостеност.
Много впечатляваща беше една дълга стена, изрисувана с епизоди от митологията или историята, свързани плавно един с друг. Изящно красиво изкуство с типичните подправки: има златно покритие там, където например е изрисуван някой войник със златна броня. В тази държава все нещо трябва да блещука и да добавя сладост за окото.
Освен островърхите сгради има и по-”европейски” тип, където понякога идва Кралят. Точно пред една такава си взехме по един леден сок, защото само това се продава в целия комплекс и нямаш избор да не си вземеш. Имаше и войник на стража с автентична униформа, с когото се снимахме. Ние и още може би още хиляди други хора. После влязохме в един музей на закрито. Не си спомням точно какви неща бяха изложени, но беше на сянка, което е добре. Човек може да понесе ограничено количество грандиозни индокитайски дворци и затова скоро си плюхме на петите и напуснахме кралската резиденция.
Позяпахме малко пътеводителя на Lonely Planet и преценихме, че трябва да се замъкнем до площад Сиам, за смяна на обстановката. Но как да стигнем дотам, ето това е голямата въпросителна. Основните улици са описани на английски, но това въобще не е задължително правило. Доста често надписите са само на тай, много особен - и красив - език, от който не можах да прочета нито дума през целия ни престой.
Започнахме да питаме за Siam Square и някой ни написа на едно листче номера на автобус, който трябва да хванем: 15. Добре, но в коя посока? Не можем да получим отговор. Допълнително объркване идва от факта, че около парка автобусите обръщат и не можем да знаем накъде ще се насочат. Знам само, че Сиам е направо на изток и на около 5 километра разстояние. На една спирка наближихме хората и питахме една ученичка, защото винаги е по-вероятно учениците да знаят английски. Но малката разбойничка веднага ни препрати към най-близкия викач, който “великодушно” пожела да ни вземе под крилото си и да ни заведе на чудесна шопинг обиколка. Мафия! Да, но си имат работа с твърдоглави българи и в този решителен момент сменихме тактиката: насочихме се право към първия срещнат полицай. Не знам дали и той беше мафия, но със сигурност беше колоритен образ. Много се смяхме с този полицай. Намерихме го на една седянка на моторизирани негови колеги, дадохме му листчето с оскъдната информация за автобуса и питахме откъде да го хванем, в коя посока, такива работи. Той много мъдро разгледа листчето, чуди се, мая се - а ние вече предусещаме комедията - и едва си сдържаме смеха. Куката беше упорит, обади се по радиостанцията и плямпаше нещо на тайландски. Направи ни знак да го последваме, сякаш всичко е под контрол и сякаш му вярвахме, че знае нещо за автобусите. И тук щяхме да паднем от смях като започна да върти задник и да ходи като манекен. Много бавно, важно и театрално.
По всичко беше ясно, че още сме много начинаещи по отношение на градския транспорт, но дайте ни още един ден и ще влезем в играта. Засега тръгнахме да ходим малко пеша в нашата посока. Тротоарите са много тесни и са заети от паркирани коли или изложени статуи и сувенири за продажба. Мръсно е, но не повече от България и в канавките има много следи от влага от дъждовния сезон. Повървяхме още малко и за се предадохме. Както винаги в такива случаи, един бръмчаш тук-тук изскача отникъде и се притичва на помощ. Естествено, пазарихме се предварително за цената на возенето до пл. Сиам и вече бяхме особено неотстъпчиви. Свалихме до сравнително добра за нас цена и той сякаш се обиди и не беше готов да приеме. Най-силният трик в такъв случай е да се направиш, че си тръгваш и тогава човечецът няма избор и ще се съгласи. Даже ни беше малко неудобно, но след този ден имахме много да им връщаме. И пак, возенето с тук-тук е голяма тръпка, особено на завоите.
През 1965 г. са построени първите по-големи сгради на площад Сиам. Собственикът на земята е бил близкият университет Чулалонгкорн, а идеята е била да се дава под наем земята, за да се съберат пари от собствениците на магазини в полза на университета. Районът на площада е свързан и с други важни търговски центрове, като Siam Center/Siam Discovery Center, MBK Center, Siam Paragon, пазарският квартал Раджапрасонг и Сукуумвит. Вътре в площад Сиам има голямо разнообразие от магазини и услуги, включително училища, ресторанти, кафенета, бутици с дизайнерски облекла, магазини за музика, книжарници, Hard Rock Café и банки. Клиентите са от млади ученици и студенти до служители в офиси и чуждестранни туристи (това трябва да сме ние). Понякога го наричат "Шинджуку на Тайланд" заради приликата със страхотно живия търговски квартал на Токио.
Пл. Сиам е нещо различно, защото има портал, където не пускат коли и нашият шофьор извади сертификат за пред пазителя на бариерата. Ето ни най-после на цивилизования площад, отдъхваме си в културния търговски център, където никой не те гони да ти продава нещо. Ядохме в Pizza House, много добро заведение, пълно с дечурлига, но спокойно и с блажено силен климатик. Площадът е типично място за модерните младежи с прическите и дънките. Има всякакви магазини и разбира се, гигантският мол MBK Center. Той е на десетина етажа и на най-горния отвън има голям транспарант с надпис “Да живее Краля”. Вътре в центъра си молът е кух и като се качиш на високо гледката към долните етажи е главозамайваща. Има един цял етаж за фланелки и други парцалчета за туристите, където може да се пазариш, за разлика от останалите, “маркови” магазини в сградата. Оттам си взехме тениски “Тайланд”, защото класиката си е класика и не може без такива неща.
Беше вече към 5-6 часа вечерта, стъмваше се и започнахме да мислим за прибирането и за така необходимия отдих. На пл. Сиам има спирка на SkyTrain, но той в случая не ни вършеше работа. По някакъв начин разбрахме, че можем да хванем автобус 15 за дома и така направихме, срещу тънко билетче от 7 бата. Става дума за по-евтините рейсове без климатик. В тях долната половина на прозорците е отворена и возилото се охлажда естествено от вятъра. Над шофьора има един изтърбушен електрически вентилатор, който едва ли има някакъв практически ефект. В автобуса повечето хора бяха нормални тайландци - тоест такива, които не искат да ти продават и да те возят, даже въобще не проявяваха интерес към чужденците. Така най-после се почувствахме добре сред местното население. Просто обикновени хора, които се връщат вкъщи от работа или от училище. Много са симпатични и естествени. Имаше група по-западни и по-неориентирани от нас туристи, пътуващи към Као Сан и ние ги уверихме, че автобусът ще стигне дотам. На голямото кръстовище преди нашето слязохме заради адското задръстване и продължихме пеша от Паметника на демокрацията, докато там окачваха флага на Тайланд.
Паметникът на демокрацията (อนุสาวรีย์ประชาธิปไตย) е бил направен през 1939 година от военния лидер на Тайланд, фелдмаршал Плаек Пибулсонграм (известен като Пибун). Идеята била да се почете военния преврат от 1932 г., който е довел до установяване на конституционна монархия в тогавашното кралство Сиам. Пибун си представял паметника като центъра на нов Банкок в западен стил. Така бул. Раджадамноен става еквивалент на Шамз Елизе, а Паметника на демокрацията - Триумфалната арка. Центърът на паметника е гравюра на тайландската конституция от 1932 г. и лежи върху две златни купи. Конституцията символично се пази от четири същества , приличащи на криле, които представляват четирите клона на тайландските въоръжени сили - армия, морски, въздушни и полиция. Тоест силите, които са направили въпросния преврат. Превратите са нещо нормално за Тайланд. Последният беше съвсем скоро, през 2006 г. и въобще не разстрои туризма, нито самите тайландци. Тогава войниците с танковете се снимаха с хората и се усмихваха както обикновено: властта се върти, животът си тече.
Около паметника има много широко кръгово движение, от което до щаб-квартирата ни остават 400 метра разстояние. По пътя стана съвсем тъмно, но въпреки това се чувствахме вече спокойно в обстановката, за разлика от ситуацията на същото място предната вечер.
Типичните места за ядене на местните са покрити с навес “ресторанти” с пластмасови масички и са съвсем скромни. Не ги пробвахме, но много консумирахме ананаси, особено Николай. Чудните плодове са силно разпространени тук и се намират на сергии по улиците. Нарязват ги много сръчно на парчета, без да се разпада половинката ананас, слагат ги в найлонови пликчета и дават клечка за забождане на парченцата. Цената е твърдо 10 бата и след като малко се поотракахмe, се присмивахме на продавачите, които ни искаха по 15 кинта.
А що се отнася до говора, научих само една - сауадий - “здравей”. Срамота е, но може би другия път повече. Имат и друго летоброене: в Тайланд 2008 е 2551. Тотална обърквация. Вечерта се консултирахме с хората на рецепцията и те ни светнаха как можем да се измъкнем за един ден от бруталния Банкок. Естествено, пак искахме да отидем до морето и идеалното място (или поне така си мислехме), беше един скандално известен близък курортен град.
Вечерта я прекарахме на бар с жива музика на Као Сан. Там свирят кавъри на кънтри песни и американците си умират от удоволствие. А ние се радвахме на свежи коктейли с лъскава украса и цветя. Забавно беше, че сервитьорката ходи при проститутката да й развали пари.