15 ноември 2007, четвъртък – Сиам Реп
В този прекалено слънчев ден се случиха най-чудесното и най-гадното нещо от пътуването. В може би най-приказното място на света, Анкор Ват.
Комплексът се намира на 6 километра на север от град Сиам Реп. Километри, които изминахме с колела под наем от хотела. Те бяха доста очукани, скърцащи и ръждиви. Така е и в цяла Югоизточна Азия - няма ги познатите ни байкове, а има измъчени и използвани до последни сили велосипеди. Настроихме им що-годе кормилата, привикнахме със скърцането и се впуснахме в анархичното движение на Сиам Реп, вече не като пешеходци.
Тук пътищата са сериозно стеснени от локвите от двете им страни и да караш плътно до тротоара с колелото не е възможно. Трябва да се впуснеш с рогата напред и да се надяваш на инстинктите и късмета. Ние отначало минавахме покрай реката от едната страна и мизерните къщурки от другата. После стигнахме до кръстовище на моста, където трябваше да пресечем реката и на пръв поглед минаването беше невъзможно. Всякакви превозни средства идват от всякъде, “какво е това светофар”? Положението е подобно на откачения трафик в Индия. Вероятно самият Буда напътства шофьорите. Казахме си молитвите и преминахме успешно и след малко се озовахме в едно КПП. От този пункт ние, заедно с придружаващите ни тук-тук таксита, влязохме официално в зоната на храмовете на Анкор. Има различни опашки за еднодневни или тридневни билети, но гишетата не бяха разпределени според табелите и взехме еднодневни билети от гишето за тридневни, или нещо подобно. Не знам. Билетът за един ден щъкане из Анкор Ват, официално най-големия религиозен паметник на света, струва $20.
От КПП-то продължихме право на север и след 1-2 километра правият път, ограден от гора, изведнъж беше пресечен напречно от друг път, отвъд който има воден канал. Това беше първата далечна гледка към едно от най-величествените, създадени от човешка ръка, места на Земята! Трябваше да спра колелото заради паметния момент, осветен от много силно слънце, отразяващо се в огледалната вода в рова. От другата страна на канала се вижда оградата от едновремешния дворец, истинска конструкция от преди 7-800 години. Спирам на едно място за да попия вълнуващата атмосфера.
Анкор Ват (អង្គរវត្ត) е дворец в Анкор, Камбоджа, построен за крал Суряварман II в началото на 12 век като негов държавен храм и столичен град. Това е най-добре запазеният храм от цялата местност и единственият, който е останал значителен религиозен център от основаването си насам. Първо е бил индуски, отдаден на Вишну, после будистки. Храмът е върховното постижение на класическия стил кхмерска архитектура. Станал е символ на Камбоджа, фигурира на националния флаг и е основната цел за туристите.
Анкор Ват комбинира два основни вида кхмерска архитектура: планината-храм и храм с коридори. Проектиран е да представлява планината Меру, която е домът на девите от индуската митология. Три правоъгълни галерии, всяка издигната над другата, са разположени в ров и външна стена с дължина 3.6 км. В центъра на храма има четири кули, образуващи правоъгълник, и една кула по средата. Храмът е уважаван заради величието и хармонията на архитектурата, скъпите украшения и множеството девати (духове-пазители) по стените. Съвременното име Анкор Ват, което се използва от 16 век, означава "Град-храм". Думата "анкор" произлиза от думата "нокор", която произлиза от думата на санскрит "нагара" (столица), а "ват" е кхмерската дума за "храм". По-рано храмът е бил известен като Преа Писнулок заради името на неговия основател.
Продължихме още малко на запад и после пак на север, до главния вход на старинния град Анкор. Структурата му е следната. Има няколко комплекса от храмове и дворци и първия, на който сме сега, е по-малкия, т.нар. “малък пръстен”. Само че квадратен пръстен. Анкор Ват е серия от квадрати, разположени един в друг. Квадрат шосе, в него квадрат вода, в него квадрат поляна, после външна ограда, поляна с разпръснати постройки и най-вътрешния квадрат е самият дворец. Разбира се, построени са изключително точно и правите ъгли са истински прави. А стените са изваяни от невероятно фини скулптури.
На входа на Анкор Ват трябваше да оставим колелетата, защото те са забранени вътре. За (не)щастие, местната мафия е взела предвид ситуацията и на сенчестата поляна има импровизиран паркинг, на който се подвизават сърцераздирателни дечица. Веднага ни налазиха момиченца, които предлагат да ти пазят колелото безплатно, но чакай малко, има уловка: само ако си купиш вода от тях. Точно такива дивотии са типични за района и ни отнемат от радостта да разглеждаме руините. Платили сме си, правителството да се грижи за останалото. Само че тук няма правителство, има мафия.
На влизане във Ват-а продължиха да ни досаждат с един последен трик: “купи си книга от мен, моля, купи си книга от мен”. Тук, разбира се ги зарязваш, но те те карат да обещаеш, че на връщане ще си купиш книга от тях. Голяма грешка и то трудно да я избегнеш. След нея вече сме свободни и спокойни и на територията на Анкор Ват, оригиналният шаблон за декори на безброй много приключенски игри и филми.
По пътя към центъра на квадратите първо се минава по голям каменен път, минаващ през първата порта на външната стена и после се излиза на открито между две езера и поляни.
До езерото стои един оранжев монах, който си няма друга работа, освен да се снима с туристите. И то с усмивка. И не иска да ти продава нищо. До него има малки руини на сгради, за една от които разбрахме, че е библиотека. На северната поляна са групирани местни търговци и деца-зомбита, които искат да ни продават неща и ние вече все по-умело ги избягваме още от десетки метри. Тъй като те повече се лепят на най-бледите туристки, а ние изглеждаме повече като скитници, ни оставят на мира сравнително лесно.
След поляните се влиза в самия дворец. Той има сенчести коридори, които са като дар от Вишну в тази жега. Тук въздухът не е лепкав като в Тайланд, по-сухо е, но слънцето пече много силно, сякаш си много близо до електрическа крушка 100 вата.
В един коридор от руините попаднах на второ място, където е сниман “В настроение за любов”! Невероятен късмет, даже снимах кадър, подобен на този във филма.
В централното помещение, както и навсякъде другаде, стените са много фино изваяни с цветя и един типичен кхмерски звяр, нещо средно между куче и дракон.
Най-отличителните скулптури са едни голи мацки, които се наричат Девати. "Дева" е индуистката дума за божество.
"Девати" (деванагари) са по-малкия вид "деви", еквивалентът на ангели-пазители. В най-общия случай се смятат за женски. Има много видове девати: ванадевати (горски духове), грамадевати (селски богове), девати на бродове на реки, пещери, планини и т.н. Всяка каста си има дева пазител, а всеки човек има девата, неговото духовно огледало.
Много от оригиналните кафяво-оранжеви камъни са придружени от пресни опити за реставрация с бетонни блокчета, които стоят странно на фона на прелестната древна архитектура. Коридорите отвътре изглеждат по-големи и човек може да се загуби за секунди. Затова повечето от другите гости са в групи и гледат да не се отделят от водачите си.
Преди да излезем навън при големия храм, минахме покрай нещо, което много прилича на басейн с кула за скачане. Подочухме от другите туристи, че това наистина е било басейн на краля. Един вид “спа център” от 13 век! Вече няма вода, но би било страхотно ако го реставрират, което вероятно никога няма да стане, за да не унищожат каквото е останало. Не смеят да развалят нищо, защото обектът официално е част от чудесата на света, под закрилата на програмата Световно наследство на UNESCO.
Най-накрая стигнахме в центъра на Анкор Ват. Тук е издигнат висок храм с много стъпала, които бяха затворени за ремонт и имаше надписи “не се качвайте”. Някои хлапета се опитваха да го атакуват с изкачване встрани от главното стълбище, а на нас в жегата не ни изглеждаше като добра идея толкова излишно напрягане. Видяхме много забавна сцена: един италианец догони един от водачите и му каза “Ей, свободен ли си, хайде да ме развеждаш!” и това при положение, че ние всячески се стараем да ги избягваме. Зарадвахме се на този примерен турист и искрения му ентусиазъм.
Излязохме от източната страна на двореца и там имаше някаква конструкция, която много приличаше на сцена за концерти. По-късно разбрах, че е точно такова нещо. Продължихме на изток в гората и излязохме на водната ограда. Там от другата страна имаше местни кандидати да ни осигурят спане и храна. Не, благодаря, обратно в гората. Намерихме скрита под зеленината една силно оронена ограда със стандартните украшения по камъните й. Това е най-типичния екзотичен образ за стари митични руини, обрасли от всякъде със зеленина и покрити от времето. Разбира се, че се качихме на стената като отдадени авантюристи.
Колкото и да е неприятно, стигаме до най-гадната част от цялото пътуване. Не че сме имали някакви проблеми - не сме - но имаше минимални неприятни ситуации и ето коя беше най-досадната. Върнахме се на входа на Анкор Ват и отидохме да си вземем колелетата, при което бяхме заобиколени отвсякъде от нашите малки “приятелчета”. Отнякъде се появиха децата, пазещи колелетата и започнаха терора. Искаха само да си купим една цветна гланцирана книга за Анкор, а ние искахме само да ни оставят на мира. Николай някакси се отърва, но аз останах заклещен няколко минути в ето такъв разговор:
- Моля те купи ми книгата!
- Не ща.
- Моля те, купи ми книгата, струва 25 долара, давам ти я за 20!
- Тц.
- Моля те, купи ми книгата, виж колко е красива, само за 20 долара специална цена!
- Ъ...
- Моля те, купи ми книгата!
- Не ми трябва, не мога да я чета.
- Откъде си?
- ... България.
- Имам и на френски и на немски!
(тишина)
- Моля те, купи ми книгата!
- Нямам пари.
- Вземи назаем от твоя приятел!
- Вече съм вземал от него, не мога пак.
- Моля те, купи ми книгата! 15 долара, 10 долара...
Това се повтаря няколко пъти в различни вариации, но смисълът е все същият. И е придружено от възможно най-жалния изпитателен детски поглед. Сега, лесно е да помисли човек, че ни липсва състрадание и т.н., но след толкова много други подобни опити за туристическо изнудване, ни беше дошло ей до тук и фактът, че се използват деца, като парите 100% не са за тях, ни отвращаваше още повече. Някои са по-хитри и заобиколни, някои по-директни, но най-късно до третото изречение искат да ти продават нещо или направо да им направиш дарение за училище и ако не вържеш, училището се замества с храна. Виждал съм снимки на стаи от детски домове, където на стената са изписани най-ключовите реплики на английски за обезоръжаване на туристи. “Откъде си, как се казваш, един долар...” Един долар за вас, един натрапчив кошмар за нас. Както и да е, в най-подтиснато настроение изминах най-трудните двадесет метра в бягство от малките мъчители на съвестта ни и това бяха едни от най-трудните 20 метра каране на колело в историята.
След като ги минахме, продължихме нормално по пътя на запад от Анкор Ват, за да видим какво става натам и какъв е този летящ балон в далечината. Какъв може да е ако не туристически. Това е една от луксозните атракции из комплекса: обиколка по въздух. Сигурно е страхотно, но този път ние не се възползвахме. Вместо това си останахме здраво стъпили с две колелета на червената кхмерска земя. Докато карахме на запад покрай големи яркозелени поляни, се разминавахме с много деца на колелета, всяко от което чинно поздравяваше със “Здравей!”. Николай се заговори с едно момче и то тръгна да кара с нас, за да ни води до някакъв храм. Хм, съмнително. Карахме си ние в адската жега и вече се отдалечихме много, когато нашият “безкористен” водач зави на север към странно забутано място. Аз спрях нашата група от двама и решихме да не ходим с малкия, а да си хващаме пътя обратно към Сиам Реп. Той беше изминал 50 метра, видя, че се суетим, и веднага се върна. Можете ли да познаете защо? Искаше пари "за училище", обаче този път си намери майстора. Николай му даде някакви почти безполезни риели, от които така или иначе искаше да се отърве. Малкият остана недоволен, но се разделихме по живо, по здраво.
Върнахме се по обратния път и се оказа, че сме излезли от района на Анкор и отновно влизаме. Когато стигнахме до западното КПП, трябваше да си покажем пропуските за деня и всичко беше точно. Минахме по най-бързия начин покрай срамния паркинг с умоляващите момиченца и те повече не ни закачаха. Имаше много, много повече интересни и усамотени храмове, къщички и руини - над 800! - за вълнуващо изследване дни наред, но ситуацията с детската мафия тотално ми съкруши авантюристичния дух. Надявам се, че го четете това, гадно правителство. Щяхме да похарчим много повече, ако ни беше приятно и не се отнасяха към нас като към ходеща кесийка. Колкото и да е потенциално прекрасно, не ходете в Камбоджа без да имате едно наум.
На влизане в града минахме по друг път, на изток до реката, където има почивни станции и оттам завихме на юг, където пък е мизерната част от Сиам Реп. Видяхме местно училище, предимно съставено от открит двор, много бараки вместо къщи и кални алеи. По едно време ни се стори, че прекалено много сме задълбали в местния квартал и започнахме да виждаме подозрителни погледи и с нетърпение се огледжахме да зърнем познато място. За щастие, най-накрая излязохме точно пред хотела и там осъзнахме колко сме уморени, въпреки че беше едва пладне.
След банята и почивката, плановете ни за втори набег в Анкор - заради легендарния му залез - се изпариха. Пльоснахме се долу на плетените столове и си викнахме английска закуска с камбоджанска бира. Поръчах си от бара Primal Scream, англичанинът се отзова веднага и пусна някаква смес от песните им, които ми дойдоха изключително добре. Разгледахме библиотеката от DVD-та на гостилницата и там намерих нов филм на Джон Бурман, който не бях гледал и си го пуснахме горе на мини телевизора, супер беше. "Country of My Skull" (2004). Особено е чувството да гледаш филм за геноцид в Южна Африка докато си в Камбоджа, където споменът от геноцида е навсякъде.
Хотелът притежава и библиотека от книги, където видях за първи път на живо “Седемте стълба на мъдростта” на самия Лорънс Арабски, може би най-великия колега-чуждопоклонник.
За следващия ден си уредихме автобус направо до Банкок чрез хотела и ни казаха да сме готови към 6 часа сутринта и да чакаме да ни вземе маршрутка до автогарата. Така приключи този много наситен с всякакъв вид емоции ден, от раздразнение до искрено възхищение от вековните руини на Анкор Ват. Като капак, на едно място ме припознаха за кореец, но дали е било заради реална прилика или защото Камбоджа е наводнена от корейците, не се знае. Защото наоколо има изцяло корейски хотел с надписи на хангул.