5 ноември 2007, понеделник – Хонг Конг
Пътниците от азиатския ни полет бяха предимно ученици и бизнесмени, с малка част туристи като нас, доколкото може да се прецени от пръв поглед. Когато кацнахме, един бизнесмен до нас си отвори портфейла и започна да си избира от голямата колекция кредитни и SIM карти. Защото тук, повече от навсякъде другаде, всичко е бизнес. Не сме си правили илюзията, че лъскавият ХК е построен ей така за удоволствие и това го доказа.
Пристигнахме в ХК по план, към 4 часа следобяд, но нямахме никаква видимост отвътре навън по време на кацането, защото бяхме с икономични билети без места и следователно над крилото. При докосване до земята гледахме навън и или самата суб-тропична атмосфера беше различна и екзотична, или това бе ефектно замърсяване на въздуха? Много радост имаше, когато минавахме под надписа “Добре дошли в ХК”, пожелание от западните приятели The Royal Bank of Scotland. След което се озовахме в огромно летище, чийто таван сякаш е в небесата. Първото ни архитектурно чудо.
Името на Международното летище на Хонг Конг е Чек Лап Кок (赤鱲角) и то е построено върху добавена изкуствена земя до едноименния остров. Старото летище е било в града сред високите блокове и е било кошмар за жителите на ХК. Терор, свършил през 1998 г., когато е отворена съвременната аерогара. Тя е важен концентратор на пратки и пътници за направления в Източна Азия. Оттук тръгват и много търговски пратки от Китай за целия свят. Летището работи денонощно и през 2007 година е обработило 47 милиона пътника и 3.7 милиона тона товари. HKIA (международното летище на Хонг Конг) е носител на няколко награди и почти всяка година изскача на първо място в класацията на летища Skytrax World Airport Awards.
Първите ми впечатления от имиграционните служби бяха, че тук са по-сериозни и организирани, отколкото в континентален Китай. Дори и преобладаващият цвят наоколо беше строго черен. Служителят от паспортния контрол всъщност се вглеждаше много внимателно, за да ни сравни физиономиите с тези от снимките в паспортите. Ако на други места са по-скоро небрежни, тук са железни.
Разбира се, в самото летище има много магазини, обединени в т.нар. SkyMall и ние се мотахме там около един час, защото имахме задача да купим фотоапарат, така силно липсващ от нашите багажи. Само сверихме цените и продължихме нататък. В летището има обменно бюро, където сменихме малка сума щатски долари за тукашни долари, без комисионна. Курсът беше леко неизгоден, но напълно приемлив за малка сума за начално настаняване през първия ден. Хапнахме Dunkin’ Donuts и следващата ни цел беше да намерим автобус номер А21, който да ни стовари в центъра. Тези автобуси са на два етажа, наричат се AirBus и са няколко пъти по-евтини от известния влак Airport Express, който стига до центъра само за 25 минути. Но ние искахме 1) да сме като местните и 2) да имаме повече време да огледаме новия град, а за някои от нас и новия континент!
Завихме по няколко лъскави коридора под насоката на стрелките с надписи и евентуално излязохме на открито точно на спирката на автобусите, сред идеалните за месец ноември 25ºC. А21 си беше на мястото и чакаше да му дойде времето за тръгване. 33 HK$ струва билета и точните пари трябва да се поставят в една урна до шофьора. Той само се прави, че ги брои и кима утвърдително. Разбира се, качихме се на втория етаж на автобуса и то най-отпред. Гледката оттам е страхотна. HKIA се намира на изкуствено разширен остров, свързан с мост със съседния остров Лантау, който е и най-големият в ХК. По североизточния край на Лантау хвърчахме по магистралата, минавайки покрай голям завод или склад на Samsung Mobile, а от другата ни страна ни изпреварваше Airport Express-a, но това се очакваше. Интересното е, че вече беше 18 часа и беше тъмно. През зимата сме свикнали на ранно стъмване, но и да е студено. А тогава беше топло, което даваше впечатление за лято и лъжливо очакване за дълъг ден.
Остров Лантау е свързан със сушата чрез страхотен мост, дълъг няколко километра. На края на моста е разклонението към Новите територии на север и Каулюн (九龙), континенталната част на ХК, на изток.
Каулюн (九龍 • девет дракона) е градски район в Хонг Конг, съставен от Каулюнския полуостров и Нов Каулюн, оградени от протока Лей Юе Мун на изток, Мей Фуу Сун Чуен и Каменарския остров на запад, Тейтс Каирн и Лъвската скала на север и пристана на Виктория на юг. През 2006 година населението му е около 2 милиона души с плътност 43 хиляди на км². Каулюн се намира северно от остров Хонг Конг и южно от континенталната част на Новите територии. Площта на полуострова е около 47 км². Името Каулюн идва от деветте дракона, представлявани от осем планински върха плюс оше един за китайския император.
На югоизток в далечината видяхме за първи път легендарния Централен остров, същинския Хонг Конг, с големите, израснали нагъсто небостъргачи. Подскочих в седалката, като разпознах сградите от безбройните пощенски картички, този път на живо. Тук някъде е мястото за любимия ми момент от пътуването до центъра. Николай в смайването си каза “Ако още веднъж някой в БГ ми каже нещо лошо за китайците...” или нещо в тоя дух. И е абсолютно вярно. Трябва да сте там, за да видите нелепостта на тукашното отношение към “жълтурите”. Аз си го знаех още от преди и беше много приятно да го чуя пак.
След като слязохме от големия мост, започнахме да се вглеждаме в нощните табели, защото спирката ни вече трябваше да е близо. Мястото, което търсехме, беше метро станция Монкок, квартал Монкок, който е един от няколкото в Каулюн, заедно с Шам Шуи По, Яу Ма Тей, Джордан и Чим Ша Чой (в този ред от север на юг).
Монкок (旺角 • процъфтяващ ъгъл) е район от квартала Чу Чим Мон. Тук са намерени грънци от преди 17 века и за толкова се смята възрастта на селището. Кварталът има смесица от стари и нови многоетажни сгради с магазини и ресторанти на приземния етаж и търговски или жилищни апартаменти нагоре. Основните индустрии на Монкок са търговия на дребно, ресторанти и развлечения. Плътността на населението е изключително висока и според световните рекорди на Гинес е най-високата на света, средно 130 000 на км². Кварталът се намира на около 3 км северно от брега на Victoria Harbour (维多利亚港 • Пристанът на Виктория).
На булевард Нейтън, където се озовахме след завоя надясно, слязохме долу на първия етаж на автобуса и питахме шофьора ще ни каже ли като стигнем Монкок. Но май не се разбрахме с него и пак продължихме зорко да следим табелите. Известно е, че Монкок е най-гъсто населеното място на света и щом забелязахме специфичните невъзможно гъсти тълпи, въпреки шока, че нещата са съвсем различни от карти и снимки, решихме твърдо да слизаме. И се озовахме точно където трябва, за наша голяма радост в толкова далечно място. Но и улиците там са много добре уредени с табели, както и всичко от социалната сфера. Щом е за народа, правителството не пести средства, това е типично за ХК.
Хостелът ни се намира на 2 пресечки източно от кръстовището на бул. Нейтън и ул. Аргайл и ето каква е особеността му. Тук хостелите не са отделни сгради, а са разпрострени из различни етажи и апартаменти от големи жилищни блокове. В случая, нашата сграда се казва Sincere House (先施大廈 • Искрена къща) и е на около 16 етажа. Беше ни указано от онлайн резервациите да търсим рецепцията на хостел Ах Шан (нещо-си планина) само и единствено на 14 етаж, стая 1406, защото имало рецепции-ментета! Влизаме в рецепцията и там стои една сама лелка, чийто английски е толкова задълбочен, колкото и моя китайски. Това, че местният кантонски език е различен от китайския на континента, е друга пречка. Разбрахме се някакси и ни заведоха към стаята. Sincere House има тераси, които гледат навътре и сградата е П-образна. За да стигнем до нашия апартамент минахме по тези тераси, декорирани обилно с пране. Обстановката е леко мизерна, с онези мухлясали климатици, стърчащи отвсякъде, но зависи как си настроен. За нас беше интересна.
Ние имахме двойна персонална стая, която е само една от няколкото такива в апартамента и естествено, банята е обща за целия апартамент. Но килията ни се заключва и си имахме автономия. Това, което е ХК за Китай, беше нашата стая за целия апартамент - полу-независима единица. Изненадата бе пространството вътре или по-точно липсата му. Покоите ни са една кутийка, в която едва се събират две тесни легла с разстояние от една педя между тях. Няма прозорци, но има телевизор с Channel NewsAsia, телефон (безплатен за градски разговори), шкафче, климатик и вентилатор. Подтискащо, да, но тъй като нямахме намерение да бъдем домошари в тази екскурзия и беше идеално чисто, останахме доволни. А всеки следващ хостел от пътуването ще бъде все по-обширен, обещавам.
Вече много неща се случиха в този ден първи, а той още продължава. След като се настанихме, се изкъпахме в много тясната баня/тоалетна - може би 1 на 1 метър. После решихме да се спуснем надолу, тоест на юг към брега и да видим гледката към остров Хонг Конг. Лесно беше, защото следвахме само бул. Нейтън право надолу. Идеята ни включваше гледане на прочутото светлинно представление на ХК, което се случва всяка вечер точно в 20:00 часа. Но ние тръгнахме късно и го изпуснахме, защото три-километровият път не е съвсем за пеша. Силно търговският бул. Нейтън, известен навремето като “Златната миля”, е пълен с онези висящи урбанистично-азиатски неонови реклами и ни се откачиха главите да зяпаме във всички посоки. И времето беше много приятно за разходка. По пътя влязохме в магазина на PCCW - нещо като тяхното бТк, но се занимават и с търговия с електроника, тоест “бТк+Техномаркет”. Оттам взехме чисто нов фотоапарат и вече нищо не можеше да ни спре да бъдем истински захласнати фото-туристи. Минахме през първия ни китайски ресторант там и Николай веднага се научи да борави с клечки, а аз си поръчах някакъв ориз с пилешко с кости, много трудно да се изяде с клечки. Разбира се, има чай задължително и безплатно, за разлика от българско-китайските ресторанти. Малко след вечерята стигнахме успешно до брега на квартала Чим Ша Чой.
Чим Ша Чой (尖沙咀 • пясъчна уста) е нос на върха на Каулюнския полуостров, сочещ към пристана на Виктория. На това място са били установени няколко села преди предаването на Каулюн на Британската империя през 1860 г. Дотогава е известен като пристанище за износ на тамяново дърво. Пристанът на Виктория е пристанище между Каулюнския полуостров и остров Хонг Конг. С площта си от 40 км², удобната дълбочина и защитеното местоположение той е вдъхновил британците да окупират остров Хонг Конг по време на Първата опиумна война и да направят колонията важен търговски пункт.
Пред нас се откри онази потресаваща гледка с небостъргачите на отсрещния бряг и ние зяпнахме от изумление. Хонгконгският еквивалент на шанхайския Бунд е по-уютен, а тропическото време повече предразполага за разпускане. Имаше няколко минути мислено убеждаване, че да, наистина сме тук и не е нито ТВ предаване, нито картичка, а самото истинско място. Усещането е невероятно и заради спокойната блажена атмосфера. Чувстваш се част от нещо голямо и идейно, така де, щом толкова милиони хора са си намерили мястото тук, значи и ти можеш. Точно обратното на ходенето между счупените плочки в БГ. Когато спряхме да зяпаме, просто си повисяхме заедно с разни китайци и туристи на крайбрежната алея. Тя е издигната от морското ниво и има висок бетонен вълнолом, няма плаж или скали. След малко вече умората си каза думата и си изпробвахме ориентацията по обратния път към “дома” в Монкок.