10 ноември 2007, събота – Хонг Конг/Банкок
Днес имахме особено важна туристическа задача - да се доберем до славното Кралство Тайланд. Сега, преди някой да пита за стотен път, не сме търсили или намирали нито проститутки, нито наркотици. Видяхме само веднъж едното от двете на съседния бар в едно заведение.
Трансграничният ни път в събота започна с изнасяне от хостела сутринта и разходка из Каулюн. Полетът беше чак следобяд и се отдадохме на безгрижно шляене покрай добре известния ни бряг на Чим Ша Чой.
Когато бяхме готови да се мятаме към Тайланд, си потърсихме спирката на верния ни автобус А21 на бул. Нейтън в посока на север, обратна на тази, от която дойдохме в понеделник. Малко неудобство се оказа намирането на точни пари за автобуса. Влязох в близкия магазин за козметика с молбата да разваля, но ми казаха, че касата е заключена и могат да развалят само ако си купя нещо. Хм. Обратно отвън на спирката решихме да се пробваме да помолим една двойка момиче и момче да ни развалят. Те се отзоваха веднага, разтършуваха се из чантите и ни зарадваха с дребни банкноти. Една точка за отзивчивостта на уж грубите китайци. Качихме се на А21-иницата и половин час хубави гледки по-късно се намерихме под високия покрив на HKIA и си намерихме гишето за регистрация за полета на SriLankan Airlines.
Всъщност този полет се оказа, че е Хонг Конг - Банкок - Коломбо (столицата на Шри Ланка) и половината беше пълен с индийски изглеждащи пътници. Най-запомнящото се нещо от полета бяха горещите кърпички, които ти пускат в ръцете стюардесите. В първия момент парят, но много за кратко. После се разтриваш и много добре освежават дланите. Друго запомнящо се нещо беше разликата в идеалите за красота при народа на Шри Ланка. Стюардесите бяха облечени с оскъдни тесни дрехи, по които се разливаха не толкова оскъдните им тела. Странно е, защото на повечето места ги избират кльощави като манекенки, а тук гордо си носят допълнителната плът. Не можех да пренебрегна и факта, че прелетяхме над Виетнам, една толкова желана цел и съжалявах, че не можах да я видя. Не след дълго се поздравихме с "Добре дошли" във величествената столица на Тайланд.
Банкок (กรุงเทพฯ), известен на тайландски като Крун Теп (и още двадесетина думи ако искате да кажете пълното му име), е столицата, най-голямата градска област и основен град на Тайланд. Бил е малък търговски пункт на устието на река Чао Прая по време на Кралство Аютея и е излязъл на преден план, когато е получил статус на столица през 1768 г., след изгарянето на град Аютея. През 1782 г. столицата е била преместена на източната страна на реката след нападението от Бирма. Тогава градът се е водил столицата на Кралство Ратанакосин и сега се нарича формално Пра Накорн.
В продължение на над двеста години Банкок е политическият, социален и икономически център не само на Тайланд, но и на повечето от Югоизточна Азия и Индокитай. Влиянието му в изкуствата, политиката, модата, образованието, развлеченията, бизнеса и финансите на Азия е дало на Банкок статус на глобален град. Смесицата му от тайландски, китайски, индийски, будистки, ислямски и западни култури, комбинирана с дърпащата сила на тайландската икономика го прави все по-привлекателен за чужденци както за бизнес, така и за развлечения. Неслучайно градът е едно от най-големите световни туристически направления.
Банкок е 22-рият най-голям град на света по население с приблизително 7 милиона жители, но заради огромния брой нерегистрирани емигранти от североизточен Тайланд и много други азиатски нации, общото население на областта Банкок е 15 милиона души. По този начин страната като цяло се е преобразила от стриктно тайландска към по-шарена смесица от западняци, индийци и китайци.
По ирония на съдбата отново влизаме в интересен, непознат, гигантски мегаполис след залез слънце. А в главата ми се върти представянето на града в пътеводителя на Lonely Planet “Дами и господа, затегнете коланите, запазете самообладание, пристигаме в Банкок”. Респектиращо и изключително адекватно описание, защото тук всички правила отпадат и трябва да разчиташ на добра съобразителност, ловки рефлекси и светкавично приспособяване. Освен ако не те развеждат из града като VIP пътник. А ние като обикновени икономични туристи поехме дъх и се втурнахме напред.
На гишето за паспортна проверка на летището имат малка камера, свързана с компютъра, за да запазят снимка на всеки човек, влизащ в страната. Нямаше проблеми с визите и след контролното гише останахме сами в туловището на чисто новото супер-летище Сууанапуум (ท่าอากาศยานสุวรรณภูม)ิ. Запомня се, защото част от името се пише като Варна - Suvarnabhumi. То е едно доста сиво летище, има големи обли прозрачни стени и някакси успява да бъде подтискащо.
След множество отлагания и десетилетия планиране, летище Сууанапуум е отворено за вътрешни и международни полети през 2006 г. То е основен концентратор за Thai Airways International, Bangkok Airways, Orient Thai Airlines, PBair и Thai AirAsia и важна спирка на China Airlines, Air India, Cathay Pacific, Emirates, EVA Air, Indian Airlines и SriLankan Airlines. Аерогарата се намира в Рача Тееуа в квартал Банг Пли, провинция Самут Пракан, на около 25 км източно от централен Банкок. Името Сууанапуум (Златна земя) е било избрано от крал Буумибол Адулядеж и се отнася към митичното златно кралство, което уж се намира някъде в Югоизточна Азия. Един вид Шангри-ла.
Проектирано от Хелмут Яан от Murphy/Jahn Architects, това летище има най-високата контролна кула на света (132 м) и третата най-голяма сграда и летищен терминал (563 000 м²), малко по-малко от Международното летище на Хонг Конг (570 000 м²) и сегашният носител на рекорда, Пекинското столично международно летище (986 000 м²). Сууанапуум е едно от най-натоварените летища в Азия и основно летище на Банкок за всички международни полети.
Точно тук в опита ни за трансфер от летището към центъра допуснахме първата си грешка. Не е сериозна, просто малко недоразумение, което доведе до допълнително объркване и типични туристически неволи, отчаяния и чудодейни спасения. Отнякъде бях решил, че от летището до центъра се хваща SkyTrain (Небесен влак) - издигнатото открито метро. А всъщност последната му спирка е доста километри навътре в града и разширението до летището още се строи. За мащабите на Банкок (тук му казват Бенкок) тепърва щяхме да научаваме от опит.
На излизане от летището се насочихме към единствения тайландец, който ни изглеждаше сериозен и не беше от викачите или от която и да е мафия. Защото тук обслужващата индустрия за туристите си е чиста мафия и по-подходяща дума няма. Та, чичкото с костюма ни каза, че трябва да излезем от изход 9 и да чакаме автобус пред него. Започваме ние да следим изходите и познайте кой беше последния - номер 8. Хммм.
Излязохме на открито да разузнаем обстановката и ни удари съвсем друга атмосфера: горещина и задух в 10 часа вечерта. Да, определено не сме в Канзас вече. Някакси намерихме един автобус, който според консултации с местните трябваше да ни заведе до SkyTrain, или поне ние така разбрахме. Автобусът тръгна по голямото шосе на някъде си, а ние постоянно се взирахме във всички посоки, за да получим ориентир. Трудна работа, защото самият град очевидно - или трябва да кажа невидно - беше някъде далеч отвъд хоризонта. А теренът е равен и няма възвишения, по които да се ориентираш. Бусчето измина един-два километра и се отби в нещо като огромен транспортен склад, направи една обиколка и си продължи пак в неизвестната за нас посока. Най-накрая след 15-ина минути стигнахме до някаква автогара. Там имаше няколко места за тръгване на автобуси и каса, където говореха английски. Всъщност колкото и чуждо да изглежда всичко в Тайланд, навсякъде, където има търговия или туризъм, служителите говорят английски. Засега изглеждаше, че неволите ни са към края си. Разбрахме къде и кой автобус да чакаме - сега като си помисля трябва да е бил денонощния 551 - и не след дълго ето го и него. Качихме се заедно с няколко “тай” хора, включително един моряк, който през цялото време спокойно си говореше по телефона.
Взехме си билет от кондуктор, какъвто има във всеки автобус в Банкок. Те носят един дълъг кух цилиндър, нещо като пръчка, която се отваря и вътре има 2 секции: барабан за билетчетата и място за стотинките. Имахме тайландски бати още от обменното бюро в Хонг Конг и сключихме успешно сделка с кондуктора. Последва поредната изненада: автобусът тръгна в обратната посока, пак към летището! Тази случка е много показателна за Тайланд. Нещата във всеки момент може да се обърнат на 180º и трябва само да поемеш дъх - колкото и да е задушно - и да продължиш напред като добър войник, тоест турист.
На летището спряхме точно на същата спирка, откъдето тръгнахме, взехме още новодошли пътници и тръгнахме към заветната централна част на Банкок. Отдавна беше тъмно и колкото можехме да различим, движехме се по една широка магистрала. Всички пътища тук са широки освен “сой”, както наричат вътрешно-кварталните улички с номер вместо име. Обстановката изглеждаше като извън-градска, а всъщност всичко наоколо е Банкок и градът продължава много отвъд летището, в посока обратна на центъра! Това е един от най-широко разпростиращите се градове. По магистралата ни направиха впечатлените гигантските билбордове. Те се резервират за месеци напред от големи компании като Samsung и Toyota и имат наем от над 3 милиона бата на месец, тоест 60 хиляди евро. Толкова са чудовищни, че е имало случаи на паднали билбордове от бурите и дори е имало смъртен случай.
По пътя подминавахме тук-таме малки храмове с типичните завъртяни остри покриви, с които е известна местната архитектура. Постепенно започнахме да подминаваме къщи, видяхме типичните паяжини от кабели по уличните стълбове и магазинчетата 7-Eleven. Върнахме си настроението на гражданчета, но то трая само докато стигнахме последната спирка на рейса. Вече бяхме говорили с кондуктора и знаехме какъв номер автобус да търсим за по-нататък, но откъде и в коя посока, никаква представа. От автобуса ни упътиха само с “ей там”. Това “ей там” представлява другата страна на голямо кръгово движение около един от транспортните възели на Банкок, Паметника на победата.
Паметникът на победата (อนุสาวรีย์ชัยสมรภูมิ • анусавари чай саморапуум) се намира в квартал Раджатееуи на североизток от центъра на Банкок. Паметникът е бил издигнат през 1941 г. по случай тайландската победа в кратката война с френските колониални власти в Индокитай, след която Тайланд си върнал някои територии от западна Камбоджа и южен Лаос. Това са част от териториите, които Кралство Сиам (старото име на Тайланд) е било принудено да отдаде на Франция преди малко над един век.
Чак после разбрахме подробностите за паметника; засега бяхме на тъмно и чуждо място с лепкав въздух, в някакъв нощен пазар с разпръснати дрънкулки по земята и хора и кучета, спящи на бурдюрите. Толкова бяхме шашнати, че когато тук видях за първи път любимото ми нещо от Тайланд - улични музиканти - едва регистрирах събитието. Става въпрос за едно момиче, стоящо право на спирката и пеещо и дрънкащо на китара. И колкото и да е странно, изпълнението беше страхотно! Много мизерия, много талант - друга уникална черта на нашите тай приятели.
Засега още не бяхме излезли от гората, както е поговорката, или по-право казано, градската джунгла. Около паметника има няколко автобусни спирки и те, както всички спирки в този град, имат като надпис само номера на автобуса и нищо друго. Зърнахме и началната спирка на SkyTrain, но той вече не работеше поради напредналото време, пък и не минава точно през нашата цел, легендарния Као Сан Танон (ถนนข้าวสาร • улица Као Сан), раят на безгрижните туристи с нулев бюджет. Мина известно време в чакане на нашия номер автобус и тревожно преминаване от спирка на спирка и от лента на лента, защото тук автобусът спира на втора или трета лента навътре в улицата и това е нормално.
Накрая се предадохме и склонихме на един от многото наобиколили ни шофьори на тук-тук да ни закара до Као Сан. Тук-тук са славните дребни таксита, съставени от един малък мотоциклет, дърпащ кабина със седалка за пътници отзад. Много са типични за тези места и е голям купон да се возиш на тях. Има ги навсякъде и водачите им са като глутница вълци, дебнещи за туристи. Което означава, че пазаренето върви с пълна сила. Возенето с тук-тук за първи път е стряскащо, защото е нещо като влакче на ужасите. Особено през нощта. Нашето возило пърпори уверено и задминава колите на кръстовищата, после колите задминават нас на правата отсечка и така нататък. От време на време завиваме рязко и се лашкаме настрани, готови да изпаднем ако не беше здраво стиснатата дръжка горе на тавана. През повечето време пътувахме заедно с едно розово такси, нашарено с мигащи светлини, на които всеки циганин би завидял. Забележителностите по нощния път бяха широките пътища, наличието на задръстване в този късен час и бетонните надлези на SkyTrain-а.
Изведнъж спряхме рязко и човекът ни каза да се махаме, защото сме пристигнали. Бяхме на западния край на Као Сан Танон ("танон" значи улица) и малко се почудихме дали е това мястото, но тълпите младежи и сергиите ни увериха, че наистина е това. И то какво място!
Улица Као Сан (ถนนข้าวสาร) се намира в район Банглямпу в квартал Пра Накоон на около 1 км северно от Големия дворец и Ват Пра Каеу. С течение на годините се е развила като вероятно най-силния пример на "гето за скитници" с относително евтини легла. Много туристи използват улица Као Сан като база за изследване на остатъка от Тайланд, тъй като има много организирани автобуси до почти всички туристически места в Тайланд, от Шян Маи на север до островите на юг. Нагли измамници са, не им се връзвайте! Много посетители се възползват и от сравнително евтините туристически агенции, за да си уредят визи и транспорт до околните държави като Виетнам, Камбоджа, Лаос и Малайзия, само че много от тези агенции са фалшиви и е най-добре да се ползват държавните тайландски автобуси. Ръчни изработки, картини, дрехи, пиратски дискове, подправени дипломи, менте шофьорски книжки, храна, книги втора ръка, както и всякакви дрънкулки полезни за обикаляне с раница, се намират лесно навсякъде по улицата.
Нещо като Студентски град, концентриран в една 400-метрова улица, където има всичко и можеш да стоиш само там и няма да ти омръзне. Виждали сте снимки и кадри от началото на филма “Плажът”. Но снимките не могат да пресъздадат това, да се носиш в море от младежи, будки за сокове и плодове, викачи от околните заведения, викачи от такситата и всичко това в горещата тъмнина на Банкок. Присъствието там е силно опияняващо и захласващо, ако си непретенциозен турист и не търсиш лукс. На Као Сан се усеща едно особено безвремие и веднага спираш да бързаш. И така без да бързаме, но упорито, продължихме към другия край, източния, където трябваше да намерим нашия хостел.
Търсенето на хостел Шамбара ни донесе поредна доза на безсилно отчаяние, докато намерим неговото скривалище, една потайна малка странична уличка. Според картата и предварителното проучване, мястото се намира на 20-ина метра вляво като излезеш от източния край на Као Сан. Е, ходихме доста натам, сритвайки сергии, проснати на тротоара и вяло избягвайки викачи, които сякаш искаха да ни помогнат да си решим всички проблеми в живота.
После продължихме в другата посока, докато стигнахме голямото кръстовище на широкия булевард, успореден на Као Сан. И тук никакъв Шамбара. Лутането продължи малко повече от допустимото и ни хванаха нервите, цялата обстановка започна да ни идва в повече и ни се струваше почти враждебна. Разбери, че на всяка крачка има викачи, които искат да ти продадат всичко и да те заведат навсякъде, а ти си уморен и си мислиш само за бели чаршафи. Започнахме да се съмняваме в истинността на картата, което вече беше паникьосващо. Да питаш тук няма полза, защото всеки започва да те упътва към съвсем друго място, където той има далавера.
Все пак, независимо как ни хрумна или някой ни е подсказал, се върнахме на края на Као Сан и започнахме да оглеждаме внимателно кръстовището. Между растителността, натрупаните кашони, рекламните табели и будките различихме, че има тясна вътрешна уличка без име и табела. Просто неосветено пространство между къщите, оформено като уличка. Още щом стъпихме там, сиянието на Као Сан изчезна и веднага различихме на 30 метра навътре табелата на нашия хостел. Ура за едно от силните облекчения в екскурзията. Не случайно Шамбара е нещо като Шангри-Ла, митично място, скрито кралство, рай на земята.
Влязохме в приказната градина на хостела и той веднага ни хареса много. Още замаяни от невероятния си успех, нахлухме и в рецепцията. Бързо бяхме разбрали, че събуването на обувките е задължително, когато влизаш под покрив.
Вътре всичко е наред с резервацията, усмивки отвсякъде, но искат да платим за стаята на момента. Ами сега. Карти не приемат, трябва да изтеглим пари от банкомат, моля ви се уморени сме. И както повечето неща в Тайланд, и тук се оказва, че правилата са размити. Няма проблеми, ще платим когато можем.
А моментът, когато точно преди да ни водят към стаята, вадят две ледени минерални води и ни ги връчват, е като на кино. Страшно адекватно е да ти подарят ледена вода, когато си капнал, сгорещен и задъхан на чуждо тропическо място. Стаите са на горния етаж и там се отива по външна стълба, пред която са разхвърляни маратонките на гостите. Горе има антре с възглавнички с триъгълен профил за подпиране в легнало положение, телевизор и малка библиотечка с туристическо четиво. По коридора вляво са наредени вратите към другите стаи, нашата е точно насреща от входа, а вдясно са банята и тоалетните.
Вратата ни е разгъваща се и се затваря с катинар. Новата ни стаята е същата конфигурация, но значително по-широка от тази в Хонг Конг. Чиста е, прозорецът е с мрежа против комари - или каквито подобни гадини имат тук. Завивките, разбира се, са само от един чаршаф - опънати и чисти. На стената има фигурка от дърворезба, а вместо гардероб се ползват няколко пръчки бамбук, подпряни на стената. Единственият недостатък на настаняването ни беше, че машината на климатиците е точно да нашия прозорец и бръмчи силно. Но какво да се прави - тук климатикът е животоспасяващо устройство, пък и не ни е пречело на спането.
От утре ще продължим да искаме да бъдем на равно с тайландците и упорито да се справяме с трудностите и след няколко дена ще успеем да се чувстваме комфортно в бесния Банкок.