13 ноември 2007, вторник – Банкок
След своеобразния ускорен курс по оцеляване в Банкок, на който се подложихме предните два дена, във вторник сутринта се чувствахме сякаш сме живели тук от седмици. И бяхме готови да го атакуваме с нови сили и увереност. Разучили добре картата на автотранспорта, знаехме кои автобуси са с климатик и кои без, от коя страна на улиците спират и всичко необходимо.
Размислих какво друго от важните неща не сме видели и веднага се сетих за легендарната златна статуя на полегналия Буда. Видяхме какво пише по въпроса в пътеводителя и благодарение на чудните карти в него бяхме убедени, че знаем къде е. А именно квартал Сукуумвит, който се намира на няколко километра на изток от базата ни. Трябваше да хванем любимия ни автобус 15, отново, но този път да продължим с него след пл. Сиам, да завием на юг от него и след като видим голям парк вляво, да слезем и да тръгнем на изток пеша.
По време на пътя с 15-ката видяхме как тайландците се молят, когато минават покрай изображение на краля. Случи се точно след като минахме Сиам и една административна сграда ни настигна от ляво. Изведнъж “тай”-лелката на седалката до нас събра ръце с прилепени длани, сочещи към брадичката, наклони си леко главата и затвори очи. Молеше се. Изумително бе да видим подобна сцена в съвсем ежедневна, непринудена ситуация с обикновени граждани. Те искрено обичат и уважават краля и той е практически действащ символ на обединение на нацията. Следователно, Тайланд има нация, която е доста силна в обединението си, преплетено с вярата към Краля. Беше трогателен, духовно извисяващ момент, особено за такива родени атеисти и тотално непризнаващи властта хора като нас.
Нямах дълго време за подобни дълбоки размисли, защото отляво се появи очаквания голям парк и побутнах Николай - “хайде, слизаме на следващата!” с убеждението на човек, който за първи път е на това място. Слязохме от спирката и веднага разбрахме, че се намираме в югозападния ъгъл на квадратно оформения парк Лумпини (สวนลุมพินี). Много лесно го запомнихме, защото името му е почти като “лумпени”. Спряхме се за малко да се огледаме, защото, какво чудо, бяхме попаднали в коренно различна част от врящия котел, служещ за тайландска столица. Около парка сградите бяха чисти, стъклени, високи и лъскави като във финансовите квартали на най-напредналите азиатски градове като Сингапур, Куала Лумпур, Хонг Конг и Шанхай. Е, разбира се, далеч не толкова бляскаво като последния, но идеята е същата: небостъргачи! Не са прекалено нагъсто като в другите градове, но се простират докъдето поглед стига, във всички посоки. Застанали на площада, служещ за официален вход на парка, се въртяхме на 360º и почувствахме огромно облекчение. Ето че минават местни хора покрай нас и са облечени чисто и спретнато и никой не иска да ни продаде нищо! Сега тези думи може да ви изглеждат странни, но бяхме напатили от капаните за туристи и да се намерим на цивилизовано място беше глътка чист въздух.
Паркът Лумпини (สวนลุมพินี) е разположен на площ от половин км². Той предлага рядко срещани открити пространства и тревни площи и има изкуствено езеро, където се дават лодки под наем. По време на създаването си, паркът е стоял на края на града, а днес се намира в сърцето на основния бизнес квартал. Градината има и обществена библиотека и зала за танци. Зимно време палмовата градина става място за ежегодния фестивал "Концерт в парка" с класическа музика от Симфоничния оркестър на Банкок и други групи. Пистата около езерото е популярна сред колоездачите.
На входа на парка имаше и друга забележителност. Един доста над реалния ръст паметник на военна тайландска личност. Справката в енциклопедията подсказва, че това е крал Рама VI, който е създал парка на кралска земя и го е кръстил на родното място на Буда в Непал. Статуята е качена на пиедестал, окичен с разни подаръчета.
Парк Лумпини е една от най-добре поддържаните зелени площи на Банкок. Алеите са чисти и равни, тревата е подравнена и вместо дървета имат палми. Почти няма хора и ние продължаваме да се радваме, че са ни оставили на мира и вече не сме подвижни портфейли. На едно място засякохме куче, спящо на асфалта сякаш направо от “Citizen Dog”, популярен филм за градския живот в БК.
Вървяхме по диагонал към североизточния изход, тоест противоположния, откъдето имахме идеи за продължаване на дневната разходка. Тогава изведнъж видяхме нещо изумително: варани! Представете си в парка за малко да се спънете в гущер, дълъг може би два метра. Точно това ни се случи и докато вашият разказвач предпазливо спазваше дистанция, моят спътник изключително много им се радваше и влезе в ролята на естествовед от екипажа на капитан Кук. Само че с цифров фотоапарат. Николай се опита да снима животинките възможно най-отблизо и успя няколко пъти, докато те не го отрязаха като избягаха в дълбините на езерото. Движат се бавно, но когато си поискат могат и да бягат. Много смешно е как се потапят в езерото. Застават на брега и само леко си преместват тежестта към водата и се оставят да се пльоснат вътре, дърпани от тежестта си. Имахме честта да видим и битка между два варана. Единият препречи пътя на другия и те замръзнаха, вперили поглед един в друг. Стоят така около минута, докато този с гръб към езерото мнооого бавно отстъпва към водата. Щрак! изведнъж другият му скача и двамата се пльосват в езерото. А ние с ей такива очи не можем да повярваме, че това е наистина, а не по Animal Planet. Имаме го на видео запис.
Продължихме нататък и стигнахме до декоративни цветя с ярки едри цветове, които бяха много красиви и качени на високи саксии. Като ботаническа градина. Зад тях имаше някаква спортна площадка. Там едно момиче хвърляше баскетбол, а ние седнахме на люлките да отдъхнем. След тази инфантилна пауза, допълнена и с неуспешни опити за катерене на палмите и наблюдаване как една котка дебне една гарга, продължихме напред. Към една от най-смешните картини, на които станахме свидетели през пътуването. Един официално изглеждащ чичко поливаше цветята с маркуч. Вглеждайки се в униформата му, забелязахме, че е точно същата като на полицаите. Значи, полицай полива цветя! Как ви се струва като служба на обществото?
Това се случва вече на североизточния изход на парка, а отвъд него има булевард с позабравения временно от нас бесен банкокски трафик. Вместо да излезем оттам, се консултирахме с картата и тръгнахме да излизаме през югоизточния изход. Там булевардът се пресича отгоре, по надлез с начупена метална стълба. А от другата страна на надлеза издигнатият пешеходен път от дебела ламарина продължава на изток покрай един дълъг зловонен канал.
Беше приятно да ходим извисени над града. От нашата страна на канала има отвесна стена, а на другия бряг има много къщи, които влизат направо във водата, нашарена с тропическа зеленина. Изглеждаше страхотно, но свикването с миризмата си е предизвикателство. Вървяхме може би около километър покрай канала и почти никой не срещнахме. А пътеката е толкова широка, че на едно място има кошове за баскетбол. По трасето имаше и стълбове за електрически жици и на места беше покрито с метална мрежа.
Краят на извисеният ни ароматен път беше оповестен от бученето на един от големите булеварди и важна артерия на града, придружен и от железопътна линия. Тук слязохме долу на земята и видяхме някакъв много беден квартал от къщи-колиби, потънал в зеленина. От гаражен магазин си взехме студена вода на народни цени и после минахме покрай по-широко място под зелена сянка с дървена маса и пейки. Беше толкова приятно, че седнахме за почивка на дървените маси. Имаше двама младежи, които оправяха една кола и ни упътиха как да изскочим на булеварда, защото ние не виждахме изход и се чудехме демонстративно. Местните бяха много свежи и ни се раддваха без да искат да ни продават нещо. Съжалявам, че все повтарям това, но точно в Югоизточна Азия това е голямо облекчение.
Пресякохме огромния булевард - 10 ленти и всичките пълни - и попаднахме в друг вид квартал на Банкок. На запад ограден от лъскави бизнес сгради и главно съставен от богаташки къщи и луксозни хотели. Тук, около булевард Сукуумвит (ถนน สุขุมวิท), живеят доста чужденци и видяхме табели за редакциите на разни важни вестници като Bangkok Post и някои посолства, като например на Армения. И българското посолство трябва да е някъде в района.
Минахме покрай един закрит пазар, съвсем в тайландски стил. Беше някакво чудо - голяма тъпканица, сергии с всякакви манджи, правени на място, плодове и какво ли не. Видяхме манджа, представляваща жълта каша, от която може да ти стане лошо като я гледаш. Вместо супа, си взехме емблематичните ананаси плюс една порция банани. Тукашните банани са двойно по-къси от нашите (тоест Еквадорските кавендиши) и вкусът им е по-особен. Харесаха ми, но бяха по-хранителни от очакваното и по-трудно вървяха. Цял ден ги дъвчех тези тай-банани.
Излизайки от навеса на пазара, попаднах на най-любимата ми сценка от Тайланд. Поредната улична банда, която ме удари в земята с професионализма си. Бандата беше застанала с гръб към булеварда и с лице към една лъскава бизнес сграда и хората минаваха по тротоара пред групата. Няколкото музиканти с китари и синтезатори имаха огромни тонколони и усилватели, които правеха адски качествен звук, все едно си в студио. И уменията на изпълнителите бяха също толкова завидни. Изключително добри музиканти са тези тайландци. Който се мисли за голям музикант, трябва да чуе тези непретенциозни момчета. Имаха урна за дарения и когато пускахме бати в нея, забелязахме, че музикантите не виждат! Бяха слепи. И невероятно добри. Единият играеше режисьор на пулт и напипваше с ръка жиците. Изумително преживяване.
Трудно се отделих от музиката, но все пак имахме план да продължаваме към златния Буда. Той трябваше да се намира в успоредна малка уличка източно от булеварда. Но само трябваше. Доста се лутахме, намерихме адреса, който си мислехме за правилен, обиколихме всички околни пресечки, но не видяхме никакъв златен Буда. Това си остана и голямата мистерия на пътуването. Пътеводителят ли ни подведе, или са хванали целия храм и са го преместили (едва ли)? Не съм си правил труда да проверя, но тогава бяхме толкова уморени, че се предадохме. Искахме по-скоро ние да полегнем, отколкото да открием полегналия Буда.
Упътих един западняк къде да намери обменно бюро, тъй като по случайност бяхме минали преди 10 минути покрай едно, но чувството да се ориентираш и да ориентираш другите в толкова чуждо място, е много приятно. Имахме още доста време до края на деня и решихме да се върнем на пл. Сиам. На стълбите за високия влак SkyTrain видяхме още един уличен оркестър, пак съставен от ученици. Също много добри. Горе пред релсите Николай мина отвъд жълтата линия, за да снима идващия влак и охраната веднага се притече да възстановява реда.
Шляенето из Сиам използвах за наваксване с пазаруването. Странно беше, че не успявам да намеря музика на Modern Dog в магазините. Това е култова инди-рок банда от Банкок и във всеки магазин я знаеха, но като чуеха за нея сякаш искаха да ме откажат да ги търся. Или това, или не им се говори на английски. Дори единият продавач каза, че имал Modern Dog у тях, но за продаване в магазина и дума да не става. Голяма мистерия.
В един друг магазин, наречен iBeat, си купих една джаджа и ми се стори малко странно, когато продавача ми взе паспорта и кредитната карта, отиде на втория етаж и ме остави да чакам при колегата. Но всичко беше наред, както винаги в Тайланд трябва да запазиш самообладание каквото и да става. Направихме успешно сделката, разбира се изпробвахме машинката и даже си говорихме допълнително.
Когато си на пл. Сиам, неизбежно влизаш и в МВК, големия мол. Този път влязохме там с идеята да ходим на кино. На етажи 7 и 8, където се мотаят богатите младежи, има заведения за хранене и един мултиплекс, наречен SF Cinema City. Във фоайето на киното е много чисто и модерно. Питахме на касата как стои въпроса с английския и разбрахме, че чуждестранните зрители са предвидени в повечето случаи. В програмата пише кой филм на какъв език и с какви субтитри е. Повечето тай продукции - а тук имат огромна кино индустрия - са с английски субтитри, а англоезичните филми са със субтитри на тайландски. Такъв си избрахме.
Коридорът към киносалона приличаше на тунел от космически кораб, особено заради синята светлина. Тъй като бяхме подранили доста, седнахме на готините столове във фоайето и видяхме, че се събират много западняци- кандидати за гледане на кино. Докато влизахме в залата служителите ни правеха знака за гостоприемство, който прилича на молене със събраните длани срещу брадичката. Нормално е за Тайланд и е приятен знак за уважение. В залата си беше сериозно студено и без яке не се живее. Имат климатици и знаят как да ги използват на максимум.
На екрана се завъртяха реклами с клипчета как трябва да се държим в салона: да не се говори, да се изключат телефоните и т.н. Но това, което ни изуми, бе патриотичното клипче, посветено на Краля и въобще на Тайланд, придружено с химна и задължителното ставане на всички хора в залата на крака. Филмчето представлява плавен монтаж на снимки от природата на страната, редуващи се с образа на краля. Въпреки че почти ни напушваше смях, всичко беше много сериозно и успешно се налагаше вяра във величието на Тайланд. Любопитен факт: през април 2008 г. излезе новината, че тайландски младеж е заплашен от 15 години затвор, защото не е станал прав по време на химна преди кино прожекцията. Очевидно кралят е по-осезаем от всички материални и държавни блага. Да, такъв им е начинът на мислене и когато си тук има логика.
След обилна доза холивудски актьори от екрана, изскочихме от киносалона и бързо се върнахме в реалността на урбанистичната Югоизточна Азия. Когато си купувах сандвич в един от безбройните магазини 7-Eleven, се случи нещо криво. Там освен че продават хранителни продукти, имат и едни много евтини сандвичи, които си правиш сам и си топлиш в микровълновата печка. Когато открих, че една от съставките - салатата - е свършила, ги питах какво става и те просто казаха: ами няма. “Как така няма, защо ми продадохте сандвич тогава?” Никакво обяснение, съдействие или извинение. Типично за целия субконтинент е, че хората много държат на “запазване на лицето”, тоест честта и гордостта. И когато стане някаква грешка, която зависи от тях, просто поглеждат настрани, защото искат да я забравят веднага и в никакъв случай не приемат, че са загубили лицето си. Западнякът в подобни случаи почти нищо не може да направи освен да задълбочи проблема. За щастие в случая ставаше въпрос само за част от сандвич.