14 ноември 2007, сряда – Тайланд/Камбоджа
Днес бе първият от двата дена, които почти изцяло ще минат в пътуване по маршрута Банкок-Сиам Реп (Камбоджа) и обратно.
Бяхме се консултирали с рецепцията на хостела и си мислехме, че знаем с кой автобус да стигнем до ЖП гарата и ни увериха, че рейсът върви от много рано сутринта и не трябва да се тревожим. “Учениците тръгват на училище много рано, защото пътуват много, със сигурност ще има автобуси”. Много рано в нашия случай означава ставане в 4 за хващане на влака в 5:55. Станахме, грабнахме си багажа, слязохме долу в обувките си и се опитахме да се изнесем официално като върнем ключа на рецепцията. Но вратата беше заключена и вътре беше тъмно. Повъртяхме се няколко минути, започнахме да блъскаме по стъклото и не след дълго се появи един полуоблечен член на персонала, чийто пол и досега си остава мистерия за нас. Върнахме ключа и хайде отново на път. Посадихме се на добре познатата ни улица Раджа, на място, за което вярвахме, че е спирка, и зачакахме.
Банкок е неузнаваем рано сутринта. Каквито и диви партита да е имало около Као Сан през нощта, те са угаснали и по улиците няма никой освен случайния тук-тукаджия. Говорим за вълка... и един веднага дойде на спирката при нас да заработи някой бат. Беше много ентусиазиран чичка и първо, разбира се, попита накъде сме. Казваме му, че чакаме автобуса за гарата, което уж е намек да се разкара. Нищо подобно. Той много ни съжали, че няма никакъв автобус и горките ние сме загубени без изгодните му услуги и с охота си предложи возилото. Много пъти и много настоятелно. Изключително се радваше, че може да каже правилно на английски “ЖП гара Банкок” и го повтаряше много пъти с махане на ръка при всяка от трите думи: “Bangkok Train Station”. “Хуа-лям-пуун!” (така се казва гарата). “Bangkok Train Station!”. Търпението ни си беше добре заредено, но времето напредваше и все го нямаше автобуса, който “със сигурност минава оттук толкова рано сутрин”. Това означaваше капитулация и още едно щуро возене с тук-тук, което винаги си е забавно. Тъй като улиците бяха празни, стигнахме за под 20 минути с една последна тържествена реплика от водача на МПС-то: “Хуалямпуун! Bangkok Train Station!”.
Хуа Лямпуун (หัวลำโพง) е основната железопътна гара на Банкок. Тя е в централна част от града, в квартал Патуум Уан и от 2004 г. е свързана със системата на метрото. Сградата е отворила врати през 1916 г. след шест годишно строителство. По време на Втората световна война съюзническите сили са се опитали да бомбардират гарата, но вместо нея уцелили близкостоящ хотел. Гарата е построена в италиански ренесансов стил с украсени дървени покриви и цветни стъклени прозорци. Има 14 перона, 26 гишета за билети и два електрически екрана. Хуалямпуун обслужва над 130 влака и приблизително 60 хиляди пътника всеки ден.
Чудесно, че стигнахме, но имаше цял час до тръгването на влака за граничния град Араняпратет (อรัญประเทศ) в 5:55. Този курс е доста популярен и бях го запомнил още от България заради лесния час на тръгване. Има и още един в 13:05 по обяд всеки ден.
Вътре гарата изглеждаше учудващо добре. Чакалнята е едно обширно помещение с много висок сводест таван и без боклуци наоколо. Докато хората кротко си седяха/лежаха по пейките в този безбожен час, ние отидохме да си вземем билети. Те струват едва 48 бата - цели 2 лева - за разстояние от около 250 км. Качихме се по едни стълби до кафето-закусвалня, където точно изваждаха масите и седнахме, чудейки се какво ще правим един час. Единственото ни развлечение беше да забелязваме поредните изпаднали западни туристи, тръгнали по нашия неравен път. При нас дойде една група французи, а наоколо се мотаеха други групички с големи раници.
Когато дойде време да се качваме на влака, вече се развиделяваше. Но все пак не беше достатъчно светло, за да видим добре в какво сме се забъркали. Тайландски пътнически влак трета класа. Минахме през няколко вагона цигания, с хора, налягали на по две седалки. Евентуално се установихме в най-празния вагон точно срещу една китайка, която си беше легнала и спеше дълбоко. Тук човек бързо се учи да различава различните азиатски националности.
Още докато влакът движеше в града, минахме през някои интересни места. Например мизерни жилища тип бараки точно до ЖП линията, чиито стаи се виждаха ясно. И жителите им тепърва се събуждаха и отваряха широко прозорци и врати. Минахме и покрай разширението на надземното метро и пак видяхме много бетон и мащабно строителство.
След излизане от големия град гледката постоянно беше съставена от дива тропическа зеленина и палми, с много малко разнообразие. Хубаво беше да си движим из Тайланд и да видим малко повече от страната. А на дневната светлина не беше толкова хубаво да видим повече от нашия влак. Той се проветряваше през наполовина отворените прозорци - а как иначе? - и ние се напълнихме със сажди и прах. Седалките изглеждаха мръсни, но не чак толкова, колкото пътническия влак Пловдив-София, например.
На седалките зад гърба ни седеше едно семейство с малко момченце на около 3-4 години, което много упорито се опитваше да изяде горната час на облегалката. Без да възмути родителите му ни най-малко. Освен това ни зяпаше с любопитство и много ни се радваше. По някое време ние двамата се разпределихме всеки на по две седалки, за да си спим по-удобно.
Така, както си спях, по едно време дойде кондуктора и ни каза хайде да се местим в по-качествен вагон. Е, щом трябва. Отидохме в най-задния, луксозен вагон, и не си спомням кое му беше по-хубавото, освен че беше чист и с меки седалки, и бе населен от гореспоменатите французи. Малко след като се настанихме, дойде друг кондуктор и ни каза да се връщаме на нашите си места. Добре де, разберете се най-после. Докато се окопитвахме, пристигна оригиналният кондуктор и убеди другия, че българите трябва да си останат тук, в тарикатския вагон. Така и стана. Много странно беше това. Какво като сме чужденци, нали имаме билети трета класа? Може би го направиха от съображения за сигурност.
По време на пътуването минахме през няколко гари, може би десетина, и всичките изглеждаха като много забутани селца. Имаха бели табели с надписи на “тай”, малка постройка, служеща за гара и пътека нагоре към селото. Към 12 часа на обяд прецених, че трябва да пристигаме и наистина поредната малка спирка беше последната.
Араняпратет (อรัญประเทศ) е град селски тип с 80 хилядно население и е бивша междинна спирка на влака, който е отивал чак то Пном Пен, столицата на Камбоджа. Но след погрома на Червените кхмери през 1975 година градът вече е крайна спирка на линията. Почти всички пътници идват тук с намерение да преминат в Камбоджа. От гарата до граничния пункт са няколко километра и тъй като не се препоръчва да скиташ по пустите широки улици, си хванахме тук-тук до там-там. И тук са голяма мафия и те вземат още като слезеш от влака.
Границата между Араняпратет и отсрещния камбоджански град Пойпет е едно от най-отвратителните места, на които човек може да попадне. Навсякъде е кално, а пътят ако не е кален, е затрупан с боклуци и пластмасови бутилки. Вони много силно на риба, просяци те заобикалят отвсякъде. Сигурно затова тук-таме по улицата имаше някакви длъжностни лица, които ни насочваха по правилния път. Не че някой е имал желание да се отклонява.
На границата се забавлявахме да наблюдаваме един истински “изпаднал германец” с омазнени дрехи и окаляна раница. Заедно с него на КПП-то чакахме доста и наблюдавахме как местните хора минават свободно от едната в другата държава. Имаше каруци, камиони и хлапета, едно от които го спряха въоръжените граничари да му проверяват торбата. Малко беше респектираща цялата тази военизирана анархия. Хората с електронна виза (като нас) уж минават по-бързо, но човекът гледаше много минути ту в лицето, ту в компютъра, ту в документите. И после дълги минути си говори с колегите. Още докато се редяхме на опашката, срещнахме един тип с табела с нашите имена и това ни зарадва много. Имахме впечатление, че всичко е под контрол и сме важни и ценени господа. Това е защото обширната ми кореспонденция с гостилницата Rosy Guesthouse е дала резултат и всичко е както очаквах. Бяхме си писали надълго и нашироко как, кога и къде ще пристигнем и всичко се оказва според плана. Гостилницата се държи от англичани, заселили се в Камбоджа, и са много точни.
След като минахме границата, се “наслаждавахме” на “прелестите” на “пищния” камбоджански град Пойпет. Тук освен кал и боклуци има казина, разположени точно зад официалната порта на Камбоджа с голям надпис на кхмерски и английски КРАЛСТВО КАМБОДЖА, изработена в техния уникален кхмерски стил. Казината са тук, защото хазартът в Тайланд е забранен или ограничен и много хора идват тук само за комарджийство. Което отново значи само едно нещо: Мафия. И желание да се махаме по най-бързия начин.
Нашият младеж-ескорт ни качи в една маршрутка, от която направихме панорамната обиколка в най-отвратителния град на света. Наистина е ужасно, но бях гледал снимки и бях подготвен. Маршрутката ни стовари на нещо като паркинг в калта, където чакаше таксито за Сиам Реп (Анкор), специално за нас. На влизане в колата нашият човек от границата се сбогува с репликата, “ами някакъв бакшиш, нещо няма ли за мен?”. Сега, това не би ни учудило особено, но в случая транспорта до хотела ни е осигурен и ни влиза в сметката. Бяха ми писали, че не трябва да плащаме абсолютно нищо чак докато дойде време за напускане на хотела. От друга страна, трябваше да дадем нещо, защото въобще не знаем къде сме попаднали и как да се държим. Дадох му само някакви 10 хонгконгски долара, защото нямахме местна валута и още не знаехме как стои въпроса с нея. Младежът не беше особено щастлив, но се изпари веднага и вече можехме да си продължим приключението.
Шофьорът на раздрънканата изкаляна кола, също кхмер (така се казва националността на Камбоджа), говори добър английски, както и абсолютно всеки един камбоджанец, който сме срещали. Изглежда само туризмът ги спасявa от глад. И с този приличен английски той много любезно ни попита дали ще имаме нещо против, ако с нас пътува един негов приятел. Ние, разбира се, нямахме нищо против и се радвахме да услужим.
Пътуването ни мина изцяло по черен път. В Камбоджа почти нямат асфалт, а където го имат, нямат маркировка за лява/дясна лента и подобни глезотии. Целият междуградски път беше черен, тоест кален с локви вместо канавки и в случая червен, защото земята на Камбоджа е много силно червена. Интересно беше, че веднага се видя разликата със земята на Тайланд, въпреки непосредствената близост на държавите. Цветовете са по-различни, атмосферата е по-различна и слънцето пече по-силно. По време на цялото ни пътешествие единствено в този следобяд видяхме дъжд, но бяхме в колата и въобще не ни е валяло.
По пътя постоянно ни изпреварваха камбоджанци с екстравагантния си начин на придвижване, от моторетка с две жени на нея до пикапи с над 10 човека, които по чудо не изпадат при това адско друсане. Другата забележителност е строежът на новия път от Пойпет до Сиам Реп. Този нов път е субсидиран с чуждестранни пари, защото води до една от най-забележителните места в цял свят, храмовете на Анкор. Само че тук въобще нямат интерес да го завършват и се мотаят съвсем очевадно. Защото в Сиам Реп има летище. Мафия. Тук в Камбоджа е пределно ясно, че мафия и правителство са едно и също нещо. А как живее обикновения селски народ, успяхме да видим по пътя. Не е очарователно. Къщите им са дъсчени, издигнати на високо заради наводненията, и вместо двор имат локви. И на фона на тази мизерия навсякъде стърчат табели на “народната партия на Камбоджа”.
Ландшафтът през повечето време беше от равни поляни с малки планини в далечината и от време на време малки стръмни хълмове. Пътят ни беше дълъг към 150 километра, които изминахме за 3-4 часа, защото “шосето” не по-голяма скорост. Силното друсане си беше жива мъка и се радвахме много, когато най-накрая пристигнахме в Сиам Реп.
Името Сиам Реп (ក្រុងសៀមរាប) означава “Тайланд разгромен” и е кръстен така заради отблъскването на тайландците. Това е съвременният град в близост до едновремешната столица на великата кхмерска империя, Анкор. Единствената цел на Сиам Реп сега е да обслужва туристите, идващи да се дивят на Анкор Ват, който е може би най-приказното чудо на света и ако се чудите защо се подлагаме на толкова трудности, точно той е причината.
В западната част на града са главно големите луксозни хотели - да, имат 5 звезди в подобно място. Нашият хотел Rosy Guesthouse се намира на източния бряг на реката и прилежащата й главна улица, които разполовяват Сиам Реп на източна и западна част. Реката е тинеста и веднъж с ужас гледахме как местните отиват и хвърлят найлонови торби с боклук направо в нея, точно пред ей толкова големи табели DO NOT LITTER (не замърсявай), написани и на кхмерски! Някъде по това време на пътуването усетихме психическа умора. Вече беше много трудно да се впечатлим и се поддавахме на раздразнението много по-лесно. И беше много горещо, по-нетърпимо от Тайланд.
Хубавото е, че гостилницата ни е чудесна. Поддържа се с английска дисциплина и всичко е точно определено и каквото твърдят че предлагат, наистина го предлагат. Отпред са паркирани колелетата, които дават под наем. На приземния етаж има билярдна маса, библиотека, маси, пейки и дивани, както и бара, който служи и за рецепция. Тук постоянно върви брит-поп музика за мое голямо очарование. Тук, както и в целия град, яденето е много внимателно приготвено. Правят сандвичите бавно, но качествено, нищо общо с боклукчавите бързи храни, на които сме свикнали.
От рецепцията ни казаха, че имаме климатик в стаята и ни питаха дали наистина сме сигурни, че не искаме дистанционното за него, което се таксува допълнително - един долар. Тук най-вървежната валута е американски долари. Имат и техни пари, “риел”, но курсът е около 4000 за един гущер и са рядкост.
Любезната англичанка ни заведе до нашата стаята на третия етаж с дистанционно за климатик в ръка, в случай, че си променим решението в последния момент. На втория етаж видяхме голяма тераса със столове и маси, които изглеждат много привлекателно. Има и сушилник за дрехи, но част от строгите правила на хотелчето са, че нямаме право да си перем дрехите в стаята, а само в общата пералня. Така и не я видяхме тази пералня, защото сме за малко. Стаята ни хареса много. Както обещах по-рано, и тази следваща стая е по-широка от предната и дори е най-широката от всички. Имаме една голяма обител с две легла и невероятно широка баня, особено ако се сравни с Хонг Конг. Разполагаме с DVD плейър и много малък объл телевизор. Прозорецът е покрит с мрежа, защото с тропическите комари шега не бива. А по стените на коридорите има много гущери, които си висят там неподвижни, явно ги мързи от жегата. Освежаването в стаята ни дойде особено добре след този дълъг и друсащ ден. После излязохме навън, за да видим с отпочинали очи къде сме попаднали.
Към 6 часа станахме свидетели на красивия камбоджански залез. Пуснахме се край реката, където е много спокойно ако изключим откаченото движение по широкото шосе. Тук също няма отличителни платна за движение, да не говорим за пешеходни пътеки. Ако искаш да пресечеш, пожелаваш си на Буда да те дари с пешеходна хармония и се впускаш в дивия трафик от колелета, мотори, леки коли и камиони. Доста екстремно преживяване, но някакси се свиква. Покрай реката намерихме галерия, посветена на Анкор Ват (“ват” значи дворец или храм) и влязохме да разгледаме артистичните фотографии на руините. Хората в галерията бяха западняци.
Намерихме и най-ключовото търговско място, а именно бензиностанцията. Тук има супермаркет с всичко необходимо, като се набляга на напитките, защото климата го налага. Имаха Coca-Cola Vanilla, която особено ми хареса. До магазина е прикрепено и заведение за сандвичи с голям телевизор, на който вървят американски филми по HBO или някой подобен канал. Тук хапнах бургер, приготвен бавно и завидно вкусен. За малко да забравя и най-важната придобивка на бензиностанцията: банкомата, който работи от време на време и дава така необходимите американски долари. Вече по тъмно се прибрахме в гостилницата и преди да се предадем на съня, пийнахме долу бира Анкор, за която толкова бях чел предварително. Хубава е когато си уморен и я консумираш в мястото, на което е кръстена. И хубавата музика не пречеше. Въобще в гостилницата на Роузи всичко е розово и тя е като оазис в хаоса на окаяното кралство Камбоджа.