Живот без амбиции във Февруари на Камен Калев
август 4, 2025 6:46 pm КоментирайтеЗабравете надпреварата към успеха и се срещнете с един от най-неочаквано въздействащите филми — за овчар и неговия скучен, но истински живот в средата на нищото.
Направо от панелките
След няколко силни късометражки, режисьорът Камен Калев ни разтърси с мрачно-прекрасния Източни пиеси, после се впусна в най-естетския български филм Островът. Опита да балансира между кримка и социална драма в С лице надолу, а сега се завръща с Февруари — неговия най-зрял, личен и въздействащ филм досега. Историята проследява един овчар — като дете, млад мъж и старец. На пръв поглед — нищо особено. Или?
Микрокосмос
Малкият Петър гледа света с любопитството, невинността и палавостта, типични за ранната възраст. Докато го следваме, осъзнаваме, че в най-дребните неща се крият дълбочина и очарование. Всяко обикновено кътче от пейзажа крие вселена — горска пътека, ромолящ поток, водни кончета.
Лъчезар Димитров (малкият Петър) открива гората
Но този първи акт не е просто сантиментален спомен. Той ни припомня как да спрем и наистина да се вгледаме в света около нас. Красотата е навсякъде — стига да имаме очи да я видим. През вратите и прозорците в кадъра надничаме към алтернативни пътища. Дали животът на героя вече е предрешен, или все пак може да избере нещо различно?
Селяните
Тази история съдба се разгръща в стелещите се хълмове, където добитъкът пасе под бдителния поглед на един съсредоточен човек. Фермата е откъсната от света. Най-близкият град е на светлинни години от тук. Политика, телевизия, реклама — просто не съществуват.
Tending to the sheep 
Petar and his grandfather enjoy a quiet dinner by the gas light 
Ivan Nalbantov as old Petar, alone in his room
Местните са вградени в природата, част от нея. Без амбиции, без илюзии, без напразни надежди. Стоицизмът им граничи с изчезване на егото. Възможно ли е изобщо да има друг път, ако никога не си си задавал въпроса дали има избор?
Те не философстват и почти не говорят. Нямат какво велико да кажат — и това не ги притеснява. В свят, пълен с шум и мнения, не би ли било здравословно понякога просто да си замълчим?
В тази тишина се заражда колебание — между смирение и амбиция. Чрез повторения и ритъм, филмът оставя достатъчно пространство за мисъл. Почти като медитация — отваря вратата навътре, към нас самите.
Отвъд хълмовете
Февруари е заснет с усет към фотографията, но без поза или желание да се хареса. Картините са хипнотични, а човекът е извън центъра. Всяка рамка говори за нещо отвъд видимото. Статичните кадри са дълги, но издържани — честни и вълнуващи.
French poster 
Fan poster by Radoslav Sharapanov 
Japanese poster for February at Tokyo International Film Festival 
Bulgarian poster
Природата тук не е романтизирана — тя просто е. Едновременно красива и сурова, дълбока и безпристрастна. Няма артистични преструвки. Калев, в ролята на режисьор, оператор и монтажист, уважава средата, в която снима — и това си личи. Защото тя е същността на филма.
Вместо блясък получаваме дълги пътеки в стил Киаростами, наситени със съзерцание и търпение. Всеки детайл е обмислен. Костюмите и реквизитът са прекрасни — особено онази традиционна бяла риза, символ на чистота и автентичност.
Звукът също играе ключова роля. Без излишна музика, без „Мики Маусинг“ (виж тук), само тишина и натурални звуци. Когато все пак се появи музика, тя е централна и изгражда атмосфера. В определени моменти, филмът преминава в пищни фолклорни сцени с мащаб и достоверност, които изненадват.
Неизвестни удоволствия
Ако очаквате динамика като от стрийминг платформа, оставете тези очаквания на прага. Тук няма класическа драма. Раждаш се, живееш, заминаваш. Това е животът. Няма сблъсъци, няма катарзис — освен ако героят изобщо намери сили да реагира.
Кольо Добрев живее tug life
Но именно в тези монотонни дни понякога проблясва нещо красиво, нещо божествено. В един свят без артисти и мислители, природата сама създава чудеса — като хипнотизиращите чайки.
Дори без култура в класическия смисъл, около нас има поезия: в песента на птиците, в пейзажа, в самото съществуване. И изведнъж — изкуството се появява, тихо и естествено. То е мост между личното и универсалното.
Продължавай напред
Финалът на филма затваря кръга с мощна, но деликатна сила. Старият Кольо е център на вниманието, дори без да казва нищо. Просто върви — през сняг, поле, време и пространство. Може би и през жанрове. Това е преход — от сезон към сезон, от етап към етап, от свят към свят.
В този последен участък виждаме проблясъци на магически реализъм от калибъра на Тео Ангелопулос. Без да навлизаме в подробности — ясно е, че нуждата от свързаност не ни напуска до самия край.
Иван Налбантов върви през нивите и мисли за бъдещето
Може и да ви се стори, че финалът намига на Иняриту, но мексиканският режисьор може само да си мечтае за такава честност, скромност и стил. Зад привидната простота на Февруари има пластове, които чакат да бъдат открити.
Winter sun over the misty fields, traversed by a small solitary figure 
A typical landscape in the movie February 
Kolyo Dobrev at the navy base mess hall
Селяните във филма не очакват нищо. А ние, в реалния свят, често позволяваме надеждите ни за промяна да бъдат използвани. Може би техният привиден фатализъм е по-свободен от нашето модерно съзнание, което има „свобода на избора“, но често само избира нова златна клетка.
Няма морализаторстване. Само едно тихо напомняне: важните неща, които гоним, може би не са чак толкова важни. А този текст? И той не е особено значим — защото филмът е честен докрай и дава точно това, което обещава.
В категории: Tales
Написано от rado