Йордания: пристигане (30.09.2009)

В една септемврийска вечер тръгнахме от Централна автогара през Истанбул към Йордания, за да се разходим в пустините и да видим какво правят нашите арабски приятели.

В автобуса от София слушахме телефонни разговори и хлипане заради любовна драма. Главната героиня седеше до мен и не можех да не чуя, че реката от сълзи тече към нашето летище в Истанбул и продължава към Дубай, Сингапур, Сидни и накрая Окланд, Нова Зеландия. На границата ме изненада мощно разработената турска част, с мраморните кабинки и големия нов безмитен търговски център.

Пристигнахме в Истанбул в 8 ч и отново ме порази мащаба на босфорския град. Веднага се метнахме на метрото, за 15 минути бяхме на Аксарай и тръгнахме пеша на изток към Султанахмет. Идеално сливане с града. Странно никъде не намерихме бюро, което да ни продаде йордански динари.

Обиколихме край класическите места като Синята джамия, Св. София и Топкапъ. Търговците и туристите са там, добре са. Излязохме на брега до моста Каракьой, полюбувахме се на Златния рог и Босфора и тръгнахме нагоре по тесните пазарни улички към Капълъ чарши. Избягвайки на косъм бусовете, стигнахме до покрития пазар, разгледахме за малко и излязохме да седнем на едно малко заведение с кьофте хамбургер.

С метрото се стига много лесно, бързо и евтино до летище Ататюрк. То е огромна, нова и модерна аерогара с някои странни особености. Проверката за безопасност става още при влизане в сградата и ако излезеш за малко, на връщане пак минаваш през скенера. Общо три пъти го правихме.

На опашката за нашия полет повечето хора бяха местни и дори един важно изглеждащ млад арабин, наречен веднага от нас “шейха”. Преди полета се качихме на ресторантския етаж, за да хапнем чудна порция дюнер с айрян.

Малкият самолет на Royal Jordanian се забърка в странно задръстване на пистата и чакахме 20 минути за възможност да излетим. След нас чакаха още поне пет аероплана.

Полетът протече с леко небрежно обслужване, но топло ядене и безплатно уиски. Видимост общо взето имаше и можахме да се ориентираме отгоре над какви места минаваме, заради ключови езера и заливи. Западна Турция, Сирия, Ливан, Израел и кафяво-жълтата Йордания. Много бяхме впечатлени от специфичната пустинна земя, както и от летището на Аман, Кралица Алия, издържано в типичен местен стил. Под зорките погледи на армията и други хора на сигурността, си намерихме място за смяна на пари и закупуване на виза, без никакви проблеми. На изхода ни чакаше приятелски настроеният шофьор на таксито, наето от хотела.

По магистралата към града слънцето светеше невероятно силно и бързо разбрах защо всички сгради са в блед жълто-кафяв цвят. Просто всичко друго би нагряло къщите непоносимо. Градът ни изуми с безкрайно разстилащите се хълмове с ниски квадратни къщи.

Хотелът Palace Hotel е горе-долу добре като за най-евтин клас, с изключение на липсата на топла вода и състоянието пред разпадане на интериора.

По тъмно излязохме да наобиколим квартала. Както разбрахме по-късно, ние сме до улицата на крадците, защото тук се продават лесно придобитите стоки. Разбира се, трафикът в Аман е хаотичен, бибкащите коли се разминават на сантиметри и пешеходецът трябва да използва находчивост и светкавични реакции, за да пресече.

На един ъгъл вечеряхме вкусен и далаверски дюнер. Много добре се сливаме с тълпата, арабите не ни обръщат внимание. Само окиченият с чайник и билки Хюсеин (от Египет) ни почерпи обилно с хубав чай срещу някой друг динар.

До римския театър “случайно” ни дръпна служителят на музея. От дума на дума, прекарахме остатъка от вечерта в невероятна панорамна обиколка на града с подробни разкази за забележителностите. Видяхме всичко от центъра на Аман: кралския дворец, полицията, министерствата на образованието и правосъдието, йорданското ЦРУ, храмът на Херкулес, Синята джамия… Всичко това в рамките на 4 часа от кацането в страната.