Прескачане до Далечния изток

август 1, 2025 3:03 pm Публикувано от rado Коментирайте

Опитаха се да ме свалят от полета. При представяне на документите ми на гейта за Шанхай, служителят ме попита къде е китайската ми виза. Не ми трябва, защото ще използвам 6-дневния безвизов престой в Шанхай и съседните му провинции Дзянсу и Джъдзян. Това не се понрави на служителя на авиокомпанията. Бяха категорични, че никой не каца в Китай без виза, и ме помолиха да се отдръпна от опашката. През следващите 15 минути уведомиха властите, че един човек ще слиза от полета – тоест аз. Обясних отново, че вече съм го правил преди години и няма никакъв проблем. Това само засили подозренията им, защото „може да са се променили нещата“. В крайна сметка дойде пилотът, хвърли по-внимателен поглед на компютъра, обърна се към мен и изрече така чаканото „Добре“.

Шанхай не бързаше особено да ме посрещне, тъй като летище Пудун беше твърде натоварено за навременно кацане. Кръжахме около 40 минути, докато получим слот за кацане, и после още 40 минути на пистата в чакане на гейт. Наскоро обновеното летище беше подложено на още по-мащабен ремонт, който наблюдавах през прозореца. Беше май, но времето бе мрачно, облачно и на път да завали. Наближаваше вечерта и бях леко притеснен за следващата част от пътуването. Естествено, с безвизовия вход нямаше абсолютно никакви проблеми. В най-лявата част на имиграцията има две отделни гишета за безвизни пристигащи, далеч от основната опашка, където служителите скучаят и чакат с нетърпение да докажат, че авиокомпаниите нямат представа какво говорят. Попитаха ме само къде отивам, показах резервация за изходящ полет, получих печат в паспорта и бодро поех към Средното царство.

Следващата ключова задача беше да си взема местна SIM карта с интернет. Продават ги удобно още на багажната лента. Първата оферта беше по-зле от очакваното, но след внимателно сравнение си купих евтина неограничена SIM карта, която услужливата продавачка инсталира. Следвах табелите за автобуси до други градове и стигнах до малка автогара вътре в терминала. Добре е организирана, така че чужденците да не се объркат. Единствената трудност беше разчитането на английския акцент на касиерката. Има няколко изхода, водещи директно към съответния автобус, така че няма как да се объркате. Надписите над изходите са на китайски, но можете да попитате или да сравните дестинацията и часа с билета. Дори се пошегувах с един служител, че следващият автобус за Суджоу не е моят „джоу“. Още 40 минути чакане и се качих на автобуса за Ханджоу.

Вече беше тъмно и валеше, така че от прочутия силует на Шанхай не се виждаше нищо, докато автобусът препускаше по магистралата. Разбира се, до мен седеше китаец с усилена музика от телефона си. Обадих се вкъщи по Viber и се свързах с българските ми домакини чрез всепроникващия WeChat. Проследявах пътя си през Apple Maps, където има детайлна информация за градския транспорт – за разлика от всички продукти на Google, които са напълно блокирани. След по-малко от два часа пристигнахме в Ханджоу малко по-рано от графика. Хванах първото такси, показах адреса на хотела на телефона и потеглихме – без нужда от мандарин. Само че нещата в Китай не винаги са такива, каквито изглеждат – шофьорът „по погрешка“ ме закара до друг, по-скъп хотел. Обясних ситуацията на пиколото, който говореше английски и веднага се притече. Той обясни на шофьора къде е реалната дестинация и ми каза колко точно да платя – и не юан повече.

В истинския хотел ме посрещна сънародник с купа инстантни нудли в ръка и вече готова стая. Мястото беше скромно, но съвсем окей. Удобен, псевдо-традиционен интериор и значително по-евтино от нещо подобно в Щатите. Джет лагът беше победен от вълнение и решихме да излезем на нощна разходка из града. Беше перфектната топла вечер след дъжд за разходка по празни улици. Отидохме до прочутата забележителност на Ханджоу – Западното езеро – само на няколко пресечки. Улиците към езерото бяха охранявани от онези типични мигащи пътни знаци, които са навсякъде в Народната република. По крайбрежието има градини, алеи, ресторанти и павилиони – странно празни в късните часове. Лунно осветеното, тъмно като мастило езеро беше спокойно, красиво и идеален завършек на сюрреалистичния първи ден.

След бао-дзи и закуска с тестени изделия в едно доста тясно сутеренно помещение, започнахме обиколка около езерото. На дневна светлина видяхме магазинче за чай и хранителен магазин до хотела. Възхищавайки се на впечатляващото озеленяване, се върнахме край Западното езеро, което естествено беше доста по-оживено през деня. Крайезерните паркове са красиви и пълни с магазинчета. Хора се разхождаха, възрастни танцуваха, а един човек дори пишеше калиграфия с вода върху плочките. Продължихме по една пътека, водеща към мост в езерото – краят на нашата разходка. Напливът от хора се увеличи – това е едно от любимите туристически места в страната. Минахме покрай табели, посрещащи срещата на върха на Г-20 по-късно същата година, явно голямо събитие. След като разгледахме търговската зона и потвърдихме, че да – магазините си приличат навсякъде, тръгнахме към гарата, за да се сбогуваме с града.

Новата и лъскава гара Ханджоу Изток е впечатляваща. Залата за чакащи е просторна и заобиколена от изходи към пероните. Разгледахме магазините и открихме българско кисело мляко с марка „Момчиловци“ – удоволствие в повече от един смисъл. Хапнахме набързо и застанахме на опашка с тълпата при нашия изход. Не можеш да стигнеш до перона без билет, а портите се отварят чак в последния момент – около часа на тръгване. Настъпва лек хаос, докато всички се опитват да влязат първи и да не останат. Но си струва, защото в подножието на стълбите те чака технологично чудо: 300 км/ч китайски високоскоростен влак CRH. Сходен на японския шинкансен – много чист, удобен и ефективен. А вече покрива значителна част от най-населената страна. Винаги е приятно да се смесиш с обикновените хора във влака и да видиш какви са всъщност.

След кратко, приятно пътуване с влак пристигнах в Дзясин — „малък“ град с население около 4 милиона. Гарата извън града е съвсем нова и лъскава, но доста малка в сравнение с други. Слязохме спокойно с автобус до центъра за около 40 минути, минавайки покрай безкрайни жилищни комплекси. Всички бяха затворени блокове за по-ниската средна класа. В името на един от тях фигурираше думата „Аристократичен“, което си беше доста иронично. Абсурдите на културното заимстване между Изтока и Запада са двупосочни. Минахме и край впечатляващи, бруталистични правителствени сгради и слязохме в новоразвития развлекателен център на града. Там имаше молове, увеселителен парк и няколко малки ресторанта, един от които ни прие за обяд. Хапнах студена супа с нудли, нещо като соба, и кенче местна бира. И двете – вкусни и засищащи.

Хората тук постоянно следят индекса за качество на въздуха на телефоните си. През престоя ми времето беше мрачно и не особено хубаво, но въздухът не беше лош, а беше достатъчно топло за разходка. Посетихме стария град, пълен с антични сгради с традиционна архитектура – наклонени покриви с кръгли керемиди. Някои от тях бяха посветени на занаяти, други бяха ресторанти или барове. На обяд беше странно безлюдно. Разбира се, старият град имаше канали, каменни мостчета и всичко екзотично. Такова изживяване никога не омръзва… или пък?

Продължихме към главната пазарна улица, където си взехме сок, който се оказа труден за пиене със сламка. Над улицата беше разположен древен храм и градина с каменни пътеки – още точки за автентичен туризъм. Прибрахме се през голям парк с езера и алеи. Пренощувах в апартамент на истински емигранти в затворен комплекс. Имаше симпатично паркче с мини езерце, магазинче и нищо особено. Районът беше тих, чист и приятен. Вечеряхме в ресторант, където персоналът прояви голям интерес към нас, чужденците. Китайците нямат много понятие за лично пространство и може да стане леко неловко.

На следващата сутрин рано поех към стария добър Шанхай – най-големият китайски град, на около 100 км разстояние. Отново сам, съсредоточен, следвах стриктно инструкциите на домакините – хванах автобус до гарата, използвах предварително купения билет и се качих на експресния влак. За броени минути през прозореца се появиха покрайнините на мегаполиса. Скоро пристигнахме на гара Хунцяо в западната част на града. Тя е свързана с едноименното международно летище (по-старото и второ по големина след Пудун), както и със станцията на метрото. Потокът от хора не разочарова. С помощта на онлайн карти се ориентирах лесно и се качих на метрото към центъра – още 40 минути пътуване. Какво им е на тия вечни 40 минути?

Излизането от метрото направо в сърцето на Шанхай е шеметно и поразително. Огромни стъклени сгради се надвесват от всички посоки – близо и далеч, до широки булеварди и натоварен трафик. И все пак има странно усещане за спокойствие. Бях на северния бряг на река Суджоу – по-малката, която се влива в голямата река Хуанпу само няколко пресечки по-изток. Това е посоката към бизнес центъра, пълен с гигантски небостъргачи, изникнали от икономическото чудо като вкаменени великани. А за цвят – сушащи се дрехи по улиците, точно до реката.

Пресечката на тези две реки е най-известната част от града – Бундът, пешеходна и автомобилна зона по западния бряг на Хуанпу. Тук са се намирали чуждите концесии с първите големи финансови сгради от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Хотелът ми беше в северния край на Бунда, до историческия мост Уайбайду над река Суджоу (където „He“ значи „река“). При настаняване се сблъсках с едно от неприятните неща в Далечния изток – несъвместими банкови карти и хотелски депозит. Дразнещо е, защото депозитът блокира сума от картата ти за седмици. Подготвен с кеш и резервни карти, се настаних успешно и се насладих на гледката отгоре – макар и в обратна посока от Бунда, понеже съм икономичен.

Следващата ми спирка беше самият Бунд, където помолих един местен чичо да ме снима с небостъргачите на заден план — същата сцена от първото ми посещение преди 10 години. Не беше претъпкано и си позволих да се насладя на панорамата. Но не всичко беше безгрижна разходка — бях на мисия да намеря корейска козметика. Един от домакините ми каза, че може да се намери на главната улица в Шанхай — и точно така стана. Не е нужно да уточняваме коя — разбира се, че е легендарната търговска улица Нандзин Донг Лу, започваща от Бунда и стигаща до площад „Народен“ на 1.5 км. На Нандзин Лу („Лу“ значи „улица“) можеш да намериш всичко, и всичко може да намери теб — особено местни измамници и продавачи на фалшиви часовници. Тук човек трябва да внимава, но нямах проблеми и бързо намерих правилния магазин и направих покупката.

Слязох с метрото под река Хуанпу и се озовах в Пудун — финансовото сърце на страната. Там има нов пешеходен надлез, от който, ако врата ти позволява, можеш да разгледаш лъскавите сгради – продукт на неудържаната амбиция. Забележително е колко много нови небостъргачи са вдигнати за десетилетие. При предишното ми идване, освен красивата телевизионна кула „Ориенталската перла“, имаше още само една супер-висока сграда – Джин Мао (420 м), а сега вече е част от тройка. Всяка от тях символизира миналото, настоящето и бъдещето на Китай. Бъдещето е Shanghai Tower – 630 метра висока, с невъзможно извита, гладка триъгълна форма. Да я изкачим!

За да се изкачиш, понякога трябва да слезеш. Лобито на Shanghai Tower се намира под нивото на улицата. След празна към момента зона за опашки, има ескалатор надолу. Служители те посрещат навсякъде — горе, долу, на входа. Информираха ме, че билетът струва 180 юана, сякаш не очакваха да се навия. Уверих ги, че съм готов да се разделя с потно спечелените си пари и започна изкачването. Както е типично за подобни сгради, имаше мини музей по пътя към обсерваторията, а настроението беше приповдигнато (буквално и преносно). Чувстваш се все едно те изстрелват в космоса. На върха минаваш по коридор до прозорците, които показват… нищо. От коридора навън се виждаше само мъгла. Белите туристи около мен започнаха да се тревожат, че са направили много лоша сделка. Но до прозорците стана ясно — градът си е там, просто не се вижда особено. Все пак гледката от 600 метра височина е внушителна, особено когато наблюдаваш други гигантски сгради отгоре.

Запитах се какво да хапна за единствената си вечеря в Шанхай. Между местна кухня и продължаване на световната ми бургер колекция избрах второто. Не се тревожете – на следващия ден на летището си взех вкусни китайски кнедли. Бургерът беше на площад „Народен“, и трябваше да хвана автобус натам. Булевардите на Пудун са ужасно широки и след леко объркване около спирката, хванах правилния автобус, който ме закара точно където трябваше. Площадът заема огромна площ и събира операта, местната администрация, градския музей, ~~галерия~~ луксозен ресторант, парк, подземен мол, хотели и още небостъргачи. Пътната украса с червени знамена придава допълнително величие. Слязох в подземната част на една от офис сградите, хапнах дебел американски бургер и после китайски сладолед по пътя обратно към Бунда – пеша. Минах покрай тесни улички с висящи кабели и фасади, потъмнели от влага.

Бундът нощем е нещо съвсем различно. Осветен е от разноцветни светлини, идващи отвсякъде – най-вече от мегаструктурите на Пудун от другата страна на черната река. Алеята има стена, покрита с цветя, навалицата е пълна, полицаи патрулират с мини електромобили, хората си почиват по пейките. Разбира се, има фотосесии на младоженци с дълги червени рокли и сериозни фотографи. Всички са съсредоточени, но един младоженец не пропусна да ми помаха и да ми благодари за поздравите. Новобрачни и модели дебнат на всяка крачка – включително и на мостчето Уайбайду, идеално за снимки.

На следващата сутрин напуснах този градски чудовищен свят с метро и отлетях. Във влака попаднах на група сръбски спортисти, развълнувани от предстоящия им състезателен ден, докато аз бях развълнуван от това, което предстои. С една единствена раница се придвижвах бързо из летището и дори ми остана време да си почина и да се насладя на жадуваните кнедли. Взех си и SIM карта за следващата дестинация от автоматичен вендинг автомат близо до гейта – доста по-добре от редене на опашка, показване на документи и попълване на формуляри.